РЕконструкция на вярата

Както е известно, именно психиатрията е поела ролята на най-обективния оценщик на постъпките на човека. Психиатрията претендира и на роля за последна инстанция в оценката на човешките помисли. На пръв поглед, психиатрията изглежда не глупав арбитър на религията и религиозността, но това е впечатляваща заблуда. Работата е в това, че много-много за живота и културата на човека тя не се замисля, а клейми като „патология”.

Разбира се, анализирайки религиозността с помощта на психиатричните параметри, ние получаваме груби и доста обобщени оценки. Още повече, че това са някакви първични ориентири, необходими за разбирането на един толкова деликатен предмет, какъвто е религиозната вяра. Впрочем, ще ни се наложи да хитруваме и лавираме, избягвайки среща „лице в лице” с догмите на фундаменталната класическа психиатрия. Работата е в това, че тя не прибягва до обсъждане на тънкостите на интересуващите ни явления, а веднага изнася присъдата.

Рихард фон Крафт-Ебинг (пълно име Richard Fridolin Joseph Freiherr Krafft von Festenberg auf Frohnberg, назоваван von Krafft-Ebing) е разглеждал всички основни религиозни прояви като „глупости за тайнственото съединяване с бога”, „чувствена безсмислица с религиозно-мистичен характер” и не е допускал никакъв друг произход на религиозната вяра, освен патологичния. Стълбовете на руската школа В. П. Сербский и С. С. Корсаков са използвали за характеристика на религиозните прояви само клиническа терминология.

Сербский въобще „загребва” всички въпроси на вярата пор термина paranoia religiosa (религиозна параноя), отбелязвайки, че „в сферата на възприятията започват да доминират халюцинации, съдържащи лика на Христос, светии, възникват слухови халюцинации, повествуващи на болния за неговата велика мисия, а основното съдържание на мисленето става един религиозен делириум за божественото призвание”.

Следва да се отбележи, че никой от класиците почти никога не е заделял „религиозната вяра” в някаква особена категория на лудостта.

Такова заболяване, като „религиозната вяра”, не съществува. По клинически стереотипи, това е само една от проявите на „стигащи до глупост афективни психози и халюцинации, типични за фазофрениите, парафрениите и шизофазите”. С други думи, това е един симптом на болест, но не е самата болест.

В зависимост от национално-културната специфика на средата на обитание на болния, този симптом на тежко поражение на централната нервна система може „да бъде украсен” в цвета на която и да е религия. За пример, чукчата, страдащ от остра форма на шизофрения, концентрира своите страсти в мъничкия бог Пивчунин, обитател на руския свят, католическа Европа – на Исус Христос, а жителя на Индия – на слънчевия слон Ганеша.

Както виждаме, фундаменталната психиатрия не е била разположена да се ориентира в нюансите, а веднага и сурово е „закривала въпроса”. По нейно мнение, следва да се изучава не един от симптомите, а проблема за шизофазията и парафренията като цяло.

Категоризмът на класиката може да ни лиши от всякакъв свободен маниер, но, за щастие, ситуацията се е изменила. Днешният статус на вярата, позволява да използваме за нейното изучаване както параметрите, така и логическия инструментариум на съвременната психиатрия. Можем да поздравим вярата. За сто години тя направи блестяща кариера. От прост симптом се превърна в отделно явление.

Не е сложно да се забележи, че съвременната психиатрия не само прави реверанс пред вярата, но дори се умилява пред нея. Разбира се, психиатрията „държи в ума” формулировката на Сербский, Клейст и Крепелин, но диференцира проявите на религиозна вяра на „патологически” и „напълно здрави”,  а понякога дори и на „изцеляващи”.

Фундаментарованото още през XIX век понятие „патология”,  применително към част от проявленията на вярата, разбира се, не е изчезнало. Никакво вътрешно противоречие в оценката на религиозността в психиатрията не се е появило. Какво днес влиза в понятието „патология”?

Преди всичко, в това понятие попадат тези свойства, които, от гледна точка на християнството, са пример за всеки вярващ. Тези същите, които са вписани в историята на религията, като еталони за благочестие, към които трябва да се стреми религиозния човек. А именно: категорическа нетърпимост към други култове, жертвеност, строг аскетизъм, непреклонна и крайно емоционална преданост към религиозния идеал, а също видения, чуване на гласове от небето” и т.н.

Разполагаме с превъзходен материал, събрал в себе си всички основни „симптоми” на истинската вяра – това са житията на светиите. Те нагледно, детайлно, последователно демонстрират, какво трябва да бъде поведението и мисленето на вярващия човек, според мярката на църквата. А според мярката и на класическата, и на съвременната психиатрия, 75 % от светиите в християнската църква, подлежат на незабавна хоспитализация и принудително лечение с аминазин и халоперидол с довеждане на дозата до 30 мг за денонощие.

Не е трудно да се предскажат тези диагнози, които биха били поставени, за пример, на Симеон Столпник, св блажений Лаврий, св. Никита Переяславский или св. Анджела да Фолиньо. По всяка вероятност, това биха били „афективни психози и халюцинации” с най-много изговорени глупости.

Да напомним с какво именно са известни упоменатите персонажи. Тези имена са взети от многото стотици и хиляди католически и православни светии, прославили се с подобни деяния.

Св. Симеон съзнателно е развъждал червеи в „язвите на тело своего”, дошли от навика на светията да се маже със собствената си кал. Св. Лаврий е бил покрит с дебел слой от въшки, така че едва се виждали чертите на лицето му, а да махне въшките не можел, защото постоянно държал ръцете си кръстообразно. Св. Никита „40 години носил голяма каменна шапка”. Св. Анджела се прославила с това, че горяла своите дневници във влагалището си, за да „избави от огъня на сладострастието”.

Понятно е, че всички упоменати светии (попадайки в ръцете на психиатрията) биха били навели поместени в строгорежимни стационари. Трудно е да се предскаже, какви денонощни дози клопсиксол биха били предписани на св. Арсений, който „от постоянния плач за господа останал без мигли”. По всяка вероятност, за стабилизация на неговото състояние тези дози, в разумните предели, биха надминали „праговите” 200 мг.

„Отецът на църквата” Ориген, публично отрязал своя пенис в името на „царството небесно”, вероятно, би бил обездвижен в усмирителна риза с металически закопчалки (с привързване към кревата), а преподобния св. Макарий, който в името на избавяне от греховни мисли „си поставял задницата и гениталиите в мравуняк”, би провел остатъка от дните си зафиксиран на гериатричен стол.  

Благочестивите екстази на простите вярващи, благосклонно възприемани от църквата, също, вероятно, биха били оценени от психиатрията като тежки разстройства на психиката.

Да си спомним един от образците на подобно благочестие, оставено нам от Маргарет-Мери Алакок: „Той, бог, толкова силно ме овладя, че, веднъж, желаейки да изчистя от повръщаното една болна, аз не можах да се сдържа да я оближа с език и да преглътна”.

С други думи, в постъпките на светиите и благочестивците, ние отчетливо виждаме способността много лесно да се преминава през бариерите от сложни рефлекси, установени за защита на такива важни функции на организма, като неговата цялостност.

Възниква закономерния въпрос. Защо настоящето и достоверно обозримото минало не предлага прецеденти от такъв тип? Къде са те, истинските прояви на това, което самата църква счита за образци на истинската вяра?

Няма ги. И защо?

Изменила се е догматиката или самата същност на християнското учение? Не.

Деканонизирани са светиите? Загубили са своя статус като образец на поведение? Също не.

Възможно е, „вярата”, в дълбокия смисъл на тази дума, е останала далеч в миналото, а днес ние си имаме работа само с нейни имитации, със сложни изпълнения, породени не от „изпепелените в бездните древноеврейски откровения”, а с конформизма, невежеството и модата? По всяка вероятност, това е именно така.

Тук става окончателно понятно, защо съвременната психиатрия класифицира религиозната вяра така дружелюбно и снизходително. Днешната вяра не съдържа никакви крайни емоционални прояви, „неземни гласове” и видения. У нейните адепти няма ни най-малко желание да се уподобяват на християнските светии е нехигиенични условия и осакатяване. Тя (почти) не възбужда желание да принесе себе си или околните в жертва на религиозната идея.

Тя е очертала своя кръг: яйчица, свещичка, иконка, сълза на умиление, а също и абстрактни разговори „за бога и духовността”. А всичко, което излиза от границите на този кръг, по-старому се трактува като патология.

С други думи, търпимостта на психиатрията се разпространява само в състояние на формална имитация на „вярата”. Но това е състояние, което, по своята същност, няма нищо общо с еталоните на житията или каноните. Именно от такъв формализъм, или, ако трябва да се изразя на евангелски език, „топлохладност”, строго предупреждава християните техния бог в „Откровение на Йоан Богослов” (Откр. 3-15,16), обещавайки „да избълва” подобни персонажи „от своите уста”. Сочната патетика на бога, естествено, се използва от светии и теолози. Прост анализ на текстовете, не оставя никакво съмнение. Че една такава доста условна „вяра” на отците на църквата , се трактува като нещо „по-лошо от неверието”.

Имитацията, за която ние говорим, може да бъде напълно добросъвестна, продължителна и щателна. Тя може да се заключава в пунктоално изпълнение на религиозни обреди, в декларации, преобличания, в щателна подборка на аксесоари и лексика. Тя все още е способна да генерира злоба срещу инакомислието и някаква нетърпимост. Но тя никога няма да започне да се маже с кал, да си надене за сто години каменна шапка или да гори до влагалище то си цветен прашец.

Вероятно, това става поради една проста причина, В действията на съвременните вярващи вече почти напълно отсъства патологическата съставляваща.

Основно ние си имаме работа с реконструкция на състоянието „вяра”. А реконструкторът на „вярата” не е способен на съществено самоизтезание или доброволно мъченичество. Поради една проста причина: той е здрав. Той е само имитатор, който никога не е преминавал границата с реалността. Тези същите граници, за които св, Симеон, Ориген и много други са били оприличавани като „афективни психози и халюцинации е елементи на глупост”.

Разбира се, всичко казано по-горе не реабилитира религията, Дори лишена от смисъл и съдържание, тя остава сила, способна съществено и успешно да противостои на развитието на човека. Макар че в качеството на основни мировъзренчески и поведенчески ориентири, тя по-старому предлага образци с несъмнено ясна изразена патология.

Александр Невзоров

„Конструкция на атеизма: атеистическа парадигма”

Изпреварващото мислене

Откъс от книгата „Важни години. Защо не си струва да отлагаме живота си за после” на клиничния психолог Мег Джей

Във фокусът на вниманието стои въпроса „Как е свързано формирането на фронталния лоб на нашия мозък със способността да се вземат решения?”

Фронталният лоб е тази част от мозъка си , която урежда социални и сексуални поведения , както и аспекти на личността и емоционалното мислене.

През 1848 година 25-годишния Финеас Гейдж, железопътен работник, прокарвал железопътните релси във Върмонт. В сряда, 13 септември, той и други работници взривили скалист участък, за да се подготви по-равна повърхност за полагане на релсите. В задълженията на Гейдж влизало, да пробие дупки в скалите, да ги напълни с барут, да ги засипе с пясък, а след това да уплътни барута и пясъка с помощта на трамбовъчен инструмент. После следвало да запали фитила и да взриви скалата.

В същият този ден в 04:30 часа Финеас Гейдж пробил дупка в скалата и я запълнил с барут, но забравил да я засипе с пясък. Когато започнал да трамбова барута, възникнали искри и станал взрив. Трамбовъчният инструмент се взривил в ръцете на Гейдж, пронизал лявата му буза, преминал през мозъка под лявото му око, пробил горната част на черепа му и излетял встрани.

Този нещастен случай имал за Финеас Гейдж двуяки последствия.

За изумление на околните, Гейдж останал жив и дори можел да разговаря. Той се качил на превозно средство, което го закарало в близкия град, където той се обърнал към лекаря с думите: „Докторе, има работа тук за вас”. В средата на 19 век, учените все още не знаели много добре как работи мозъка, но се считало, че той играе решаваща роля за поддържането на живота и двигателните функции. След известно време Гейдж бил прегледан от медици от Харвард. След това той заминал за Ню Йорк и обиколил цяла Нова Англия, разказвайки своята история и показвайки себе си на зяпачите.

С времето станало очевидно, че с Финеас Гейдж нещо не е наред. Хората около него били поразени от това, че той е останал жив, но нееднократно отбелязвали, че той се не се държи съвсем адекватно. До преди нещастния случай, Гейдж бил любимец на приятелите си, ефективен и знаещ работник, човек, сдържан в своите навици и уравновесен. След нещастният случай, при Гейдж се появили проблеми с плановете му по построяване на бъдещето. Той започнал да говори и да прави това, което на него лично му харесва, без да го е грижа за околните, нито за последствията от действията. Тогава лекарите стигнали до извода, че „по всяка видимост, е нарушен баланса между умствените му способности и животинските му инстинкти”.

Състоянието на Гейдж говорило за това, че предната част на мозъка не отговаря за това, как ние живеем и дишаме, а по-скоро отговаря за това, как ние действаме. Ще минат още няколкостотин години, преди учените да разберат, защо се случва така.
След нещастния случай с Гейдж, учените започнали незабавно да съставят карта на главния мозък. Да се провеждат изследвания върху хора било опасно, затова, както в случая с Гейдж, на медиците им се наложило да се основават на тези травми и болести, които срещали в своята практика. Ситуацията кардинално се променила, след като през 70-те години на 20 век била разработена магнитно-резонансната томография (МРТ), а след това и функционалната магнитно-резонансна томография (ФМРТ), които дали възможност на медиците да изучават работата на мозъка в живия организъм. Цяла поредица от нови технологии позволява да се измерва активността на мозъка при деца и възрастни,. Благодарение на което, лекарите успели да разберат, как той работи.

Сега ние знам, че главния мозък се развива отдолу нагоре и от задния участък към предния. Този порядък изобразява еволюционната възраст на различни участъци от мозъка. Най-древните участъци (тези, които са притежавали нашите древни предци и които притежават и животните) се развиват най-напред и се намират в основата на главния мозък, около гръбначния стълб. Те отговарят за дишането, възприятието посредством органите на чувствата, емоциите, половото влечение, удоволствието, съня, глада и жаждата, с други думи – това са тези „животински инстинкти”, които при Гейдж останало незасегнати, след като той получил травмата. Това са тези участъци от мозъка, които ние обозначаваме с термина „емоционален мозък”.

Фронталният лоб се намира в предната част на главния мозък. Това е най-младия участък, който се е формирал при хората в процеса на еволюцията, и последния, който се формира при всеки човек. Фронталният лоб, получил названието „център на изпълнителното функциониране” и „огнище на цивилизацията”, отговаря за мисленето и съжденията. Именно тук рационалното мислене се уравновесява и регулира чувствата и поривите, които генерират емоционалния мозък.

Доколкото фронталния лоб на главния мозък обработва и информацията за вероятностите и времето, именно той отговаря и за това, как ние се справяме с неопределеностите. Той ни позволява да мислим не само за настоящето, но и за бъдещето. Именно тук ние успокояваме своите емоции за достатъчно дълъг период, за да можем да предвидим последствията от нашите постъпки и да съставим съответен план за действия (за утре), дори и ако резултата не е установен, а бъдещето е неизвестно. Фронталният лоб на главния мозък – това е този участък от мозъка, в който протича процеса на изпреварващото мислене.

Да вземем в качеството на пример пациенти от 20 и 21 век, които са получили травми на фронталния лоб (за някои от тях е написано твърде много). Тези хора се отличават с това, че, макар и умствените им способности да не са се променили и те по-старому да могат да решават конкретни задачи, при тях възникват трудности с вземането на решения в личния и обществения живот. По отношение на приятели, партньори и постъпки, те правят избор, който противоречи на собствените им интереси. На тези хора им е трудно да видят абстрактната цел от гледна точка на конкретните стъпки, които са необходими за нейното достигане. При тях възникват проблеми с планирането на собствения живот за дни и години напред.
Съвременните технологии и пациентите с травми на главния мозък, са позволили да се разгадае тайната на Финеас Гейдж. В средата на 19 век е било невъзможно да си представим, че някой може да получи травма на главния мозък, да остане жив, да разказва за това, а и да продължава да върши нещо. Сега ние разбираме, че Финеас Гейдж се е превърнал от разсъдителен в безразсъден човек, от целеустремен в нерешителен, защото трамбовъчния инструмент е пронизал фронталния му лоб.

Младите хора на двадесет и повече години може и да нямат причини да размишляват за Финеас Гейдж или фронталния лоб, ако не бяха изследователите от лабораторията за невровизуализация в Калифорнийския университет в Лос Анджелес. Благодарение на сканограми на главния мозък, ние знаем, че формирането на фронталния лоб завършва във възрастта 20-30 години. В този период на човешкия живот емоционалния мозък е готов да замине в покой, а фронталния лоб, който отговаря за изпреварващото мислене, все още се намира в стадий на формиране.

Подразбира се, че мозъка на 20-30 годишните не е повреден, но поради това, че техния фронтален лоб се развива, за тях може да стане свойствено онова, което психолозите наричат „неустойчивост”. Много от моите клиенти дават примери с това, че те не знаят как да започнат кариерата, към която се стремят, макар и да са учили в престижни колежи. Има и такива, които не разбират, защо те, които са добри випускници, не могат да вземат решения по повод на това, с кой да се срещат и какъв е смисъла на всичко това. Някои се чувстват мошеници, защото са успели да се намерят хубава работа, но не успяват да се владеят. Има и такива, които не могат да разберат, как техните връстници, които са се учили много по-лошо, вече са постигнали забележителни резултати в живота.

Много просто...цялата работа е в различния набор от навици.

За да можеш да се справяш успешно с ученето, трябва да умееш да решаваш задачи, които имат правилни отговори и точни срокове за решение. За да можеш да бъдеш възрастен човек, способен да мисли „изпреварващо”, е необходимо да умееш да мислиш и действащ дори (и особено) в условията на неопределеност. Фронталният лоб не ни позволява спокойно да решим задачата за това, - с какво именно си струва да се захванем в живота? Проблемите с които се сблъскват възрастните хора (каква работа да избера, къде да живея, с кой да построя лични взаимоотношения, кога да създам семейство), нямат единствено правилно решение. Фронталният лоб – това е този участък от мозъка, който ни позволява да излезем от рамките на търсенето на черно-бели решения и да се научим да се отнасяме с търпение към оттенъците на сивото, и да действаме съответно.

Самият факт, че формирането на фронталния лоб завършва достатъчно късно, може да стане повод да се отложат действията за после, да се дочаква възрастта 30 и нагоре, и чак тогава да започне да се живее живот на възрастен. В една наскоро публикувана статия дори се говори за това, че мозъка на младите хора във възраст 2-30 години, трябва да обслужва съответни потребности. Но едва ли си струва да губим напразно третото десетилетие от своя живот.
Изпреварващото мислене не идва с възрастта. То се развива в процеса на практиката и с натрупването на опит. Именно затова някои юноши и девойки (22 годишни) – това са владеещи себе си, ориентирани към бъдещето млади хора, които знаят какво искат, и не се боят да гледат неизвестното в очите, докато мозъка на други (30-40 годишни) все още си функционира по друг начин. За да може да се разбере причината за подобни различия при развитието на хората, е необходимо да се види края на историята с Финеас Гейдж.
Животът на Финеас Гейдж след травмата се превърнал в сензация. В учебниците все по-често го изобразяват като неудачник или чудак, избягал от дома си и присъединил се към циркова група, който така и не се завърнал към подобието на нормален живот. Гейдж действително известно време е демонстрирал металическия трамбовъчен инструмент (и самия себе си) в Американския музей на Барнум.

Но много по-важен е друг, не толкова известен факт: до смъртта си, настъпила в следствие на епилептични припадъци, Гейдж много години е работил като кочияш на пощенска карета в Ню  Хампшир и Чили. Изпълнявайки тази работа, той всеки ден ставал рано сутрин, подготвял своите коне и каретата за тръгване, това ставало в 4 часа сутринта. По няколко часа на ден той возел пътници по прашни и неравни пътища. Всичко това противоречи на представите за това, че Гейдж е живял остатъка от живота си като импулсивен безделник.

Историкът Малколм Макмилън счита, че Финеас Гейдж е изпълнил „в полза роду” един вид „социална реабилитация”. Благодарение на регулярното изпълнение на всекидневни задължения, свързани с работата му на кочияш на пощенска карета, фронталния лоб в мозъка на Гейдж е успял да възстанови много навици, загубени в резултат на нещастния случай. Опитът, натрупван ден след ден, му позволил отново да обмисли своите постъпки и отново да осъзнае последствията от своите действия.

По този начин, благодарение на Финеас Гейдж, медиците са получили не само ранни данни за функционалните участъци на главния мозък, но и първите доказателства за неговата пластичност. Социалната реабилитация на Гейдж, а също и последвалите многобройни изследвания на главния мозък говорят за това, че мозъка се променя под влиянието на външната среда. Този процес протича особено активно във възрастта 20-30 години, когато завършва втория (и последен) етап от формирането на главния мозък.

Към 20-годишната възраст на човека, мозъка достига нужния размер, но в него все още протича процеса на формиране на невронните връзки. Обменът на информация в главния мозък протича на ниво неврони. Мозъкът се състои от стотици милиарди неврони, всеки от които е способен да сформира стотици хиляди връзки с други неврони. Скоростта и ефективността на мисленето – това е главния, получен с цената на титанични усилия резултат през двата най-важни периода от развитието на главния мозък.

През първата година, година и половина на човешкия живот протича първия етап от развитието на мозъка, когато в него се появяват много повече неврони, отколкото самия човек може да използва. Мозъкът на младенеца активно се готви за усвояването на всичко това, което ще му поднесе живота, в частност, към придобиването на способности да разговаря на всякакви езици, които младенеца чува. Постепенно човек се превръща от едногодишен младенец, разбиращ по-малко от сто думи, в шестгодишно дете, което знае вече повече от десет хиляди.

Но все пак, в хода на бързия синтез на чрезмерно голям брой неврони, се формира и плътна невронна мрежа, което снижава ефективността на когнитивните процеси и адаптивността на мозъка. Именно затова малките деца, в момента в който проходят, с всички сили се стараят да свържат няколко думи в изречение, но забравят да си сложат чорапи преди да се обуят. Потенциалът и объркването съставят бала. За да се повиши ефективността на невронните мрежи, след първия етап на активното развитие на мозъка, започва т.нар. синаптически прунинг, или премахване на излишните невронни връзки. В продължение на няколко години мозъка на човека съхранява активните невронни връзки и изтрива тези, които не се използват.
Доволно дълго се е считало, че прунинга носи линеен характер и протича през целия живот на човека, според това как мозъка усъвършенства своята невронна мрежа. Но пре 90-те години на 20 век, изследователи от Националния институт за психично здраве открили, че този процес се повтаря в течение на втория критически период от развитието на мозъка, който започва в младостта и завършва на възраст 20-30 години. През това време отново се появяват хиляди връзки, многократно се увеличава нашата способност към изучаване на всичко ново. Но процесът на познанието все пак не се свежда само до езици, чорапи и обувки.

Болшинството от невронните връзки, които се проявяват в младостта, възникват във фронталния лоб. Мозъкът отново активно се подготвя, но този път – за неопределеността на възрастния живот. Ранното детство може би е най-добрия период за усвояване на език, но специалистите по теория на еволюцията твърдят, че втория критичен период ни помага да се справим със сложни задачи от възрастния период на живота: кака да намерим своята професионална ниша, как да си изберем партньор и да го научим да живее с нас, как да бъдем майка или баща, за какво и кога да поемаме отговорност. Този последен период от развитието на мозъка бързо ни свързва с възрастния живот.

Но как именно?

Подобно на това как малките деца се учат да говорят на английски, френски, каталунски или китайски език (в зависимост от това в каква среда расте детето), в периода 20-30 години ние сме особено чувствителни към това, което се намира в пределите на чуваемостта. Работата, която ние изпълняваме на двадесет и повече години, ни учи да управляваме емоциите и да преодоляваме тези сложности в социалното взаимодействие, от които е съставен възрастния живот. Работата и ученето позволяват на младите хора да усвояват сложни технически навици, които, в наше време, се изискват в много сфери на човешката дейност. Връзките, които се сформират във възрастта 20-30 години, ни готвят за встъпване в брак и други отношения. Плановете, които ние строим след двадесетте, ни помагат да мислим за години и десетилетия напред. Начинът по който в периода 20-30 години ние се справяме с неудачите, ни учи на това, как да се държим с мъжа (жената), с началника, с децата. Също така ни е известно, че по-големите социални мрежи променят нашия мозък към по-добро, тъй като ни позволяват да общуваме с голям брой най-различни хора.

Доколкото „невроните, които се възбуждат заедно, установяват връзки помежду си”, нашата работа и обкръжението ни променят нашия фронтален лоб, от който зависи какви решения ние вземаме в офиса и зад неговите предели. Във възрастта 20-30 години, този процес се повтаря отново и отново; любовта, работата и разума се съединяват в едно и ни превръщат в тези възрастни хора, които ние искаме да станем след тридесетте.

Но това може и да не се случи.

Доколкото между 20-30 години последния критически период от развитието на мозъка достига кулминация, тази възраст, както е казал един психолог, е времето на „големия риск и големите възможности”. Безусловно, след тридесет мозъка остава пластичен, но той повече никога не може да ни предложи такова огромно количество невронни връзки. Ние никога повече няма да можем на изучаваме нещо ново толкова бързо. Ние никога повече няма да можем толкова лесно да станем тези, които се надяваме да станем. Следователно, бездействието в този период е много опасно.

В пълно съответствие с принципа „използвай или губиш”, тези нови невронни връзки във фронталния лоб на главния мозък, които ние задействаме, се съхраняват и активизират, а тези, които остават неизползвани, просто се отсичат. Ние ставаме това, което виждаме, слушаме и правим всеки ден. Ние не можем да станем това, което не виждаме, не чуваме и не правим всекидневно. В невронауката този феномен е известен под названието „оцеляват най-активните”.

Младите хора във възрастта 20-30 години, които ефективно използват своя мозък, занимават се с някаква работа и поддържат истински отношения, усвояват езика на възрастните именно тогава, когато техния мозък е готов за това. В следващите глави ние ще поговорим за това, как юношите и девойките в тази възрастна категория се учат да владеят себе си на работата и в любовта, което им помага да станат истински професионалисти в своята сфера на дейност и да постигнат успех в личния живот. Те се учат да строят отношения с други хора и да достигат поставените цели, което ги прави щастливи и уверени в себе си. Те се учат да мислят „с изпреварване”, докато определящите моменти от техния живот не се окажат в миналото. Младите хора в периода 20-30 години, които неефективно използват своя мозък, стават тридесетгодишни възрастни хора, които чувстват себе си нереализирали се в професионален и личен план. Такива хора просто изпускат възможността достойно да изживеят оставащата част от своя живот.

Много е лесно да се позволи на неопределеността да вземе връх, да се скриеш някъде в градската тълпа или в родителския дом, и да се чака, докато нашия мозък съзрее сам по себе си и ние по някакъв начин получим правилните отговори на всички тези въпроси, които живота поставя пред нас. Но нашият мозък съвсем не е устроен така. И животът не е устроен така. Освен това, дори и нашия разум да може да почака, любовта и работата не могат да чакат. Възрастта 20-30 години действително е най-подходящия етап за активни действия. Именно от това зависи нашата способност „да мислим изпреварващо” в периоди на неопределеност.

 

 

 

 

 

 

Възприятието на реалността: „правилата на Макнотън“ и „втория живот“

На 20-и януари 1843 година, петдесетгодишен държавен служител напуска апартамента на премиер-министъра на Великобритания Робърт Пил в Уайтхол и тръгва по Даунинг стрийт към гара Черинг крос. Зад гърба му, небрежно облечен мъж изважда от джоба си пистолет, и практически от упор стреля в гърба му.  Лондонската конска полиция, станала свидетел на случилото се, бързо обезоръжава стрелеца. Жертвата се оказва Едуард Драмънд, личен секретар на премиер-министъра, а стрелеца е – Даниел Макнотън, собственик на неголямо дървообработващо предприятие в алзгоу, който преди няколко години бил продал своя бизнес.

Както се изяснява в последствие, Макнотън бил завладян от мания за преследване, струвало му се, че управляващата партия на консерваторите му е обявила война, че регулярно му пращала шпиони и практически така, го довела до разорение. Той решил да нанесе предупреждаващ удар, да стреля първи, и жертва трябвало да бъде не Драмънд, а самия премиер-министър Робърт Пил.

На Едуард Драмънд била оказана помощ, раната не изглеждала сериозна и всички лондонски вестници вече пишели за неговото успешно възстановяване, когато, неочаквано, лекарите открили вътрешно кръвотечение. Секретарят на Пил починал пет дни след стрелбата.

Даниел Макнотън застанал пред съда, където съобщил за преследвания от страна на торите. Медицинското заключение диагностицирало несъмнено психическо разстройство от параноиден тип. Обвинението имало стремеж да докаже, че „въпреки частичното помътняване на съзнанието, обвиняемият все пак е действал като съзнателен и отговорен субект, който разбира последствията от своите действия, и който трябва да понесе заслужено наказание“. Защитник бил известния в цял Лондон по това време блестящ юрист Александър Кокберн (на който, да получи перство пречела само кралица Виктория, тъй като не одобрявала неговото чрезвичайно увлечение по женския пол).

Той настоявал, че подсъдимия „не е контролирал своите действия, и за това не може да носи отговорност за тях“. След не особено дълго съвещание, съдебните заседатели се съгласили с доводите на Кокберн. Даниел Макнотън бил признат за невиновен на основание - лудост. Откарали го в психиатрична болница, където той починал две години по-късно. 

Но историята не завършва с това.

Възбудена от гръмкото произшествие, Палатата на лордовете поискала от специално създадена съдийска комисия да отговори на няколко „хипотетични въпроса“. А именно: да се сформулират ясни критерии, по които подсъдимия може да бъде признат за отговорен за своите действия, дори и да страда от помътняване на разсъдъка. Отговорите, които съдиите дали, влезли в историята като „правилата на Макнотън“ и много бързо от предмет на юридически спор станали източник на нови литературни, философски, психологически и социологически прозрения.

Ние все още отчасти сме запознати с „правилата на Макнотън“ от филмите, където в хода на съдебното заседание представителите на защитата или обвинението произнасят фразата „...той не е бил способен да отличи добро от зло и не е разбирал последствията от своите действия“. Това е второто правило на Макнотън. Един от въпросите зададени от лордовете звучал така: „Ако човек под влиянието на болезнено- разстроено възприемане на фактите действително извърши престъпление с тежки последствия, това освобождава ли го от юридическа отговорност?“

Съдиите отговорили по следния начин: „...при това допускане, което направихме по-рано, а именно, че спорното лице притежава само частично, избирателно разстроено възприятие, а в други отношения то е здраво, ние предполагаме, че за неговата отговорност трябва да се съди, разбирайки неговите постъпки в такава ситуация, при която все едно, че фактите по отношение на които се наблюдава болезнено заблуждение съществуват реално («…he must be considered in the same situation as to responsibility as if the facts with respect to which the delusion exists were real»). Например, ако под влиянието на заблуждение това лице предполага, че на неговия живот ще посегне друг човек, и лицето убие този човек, тъй като е убедено, че това е самозащита, - убиеца  може да бъде освободен от наказание. Ако неговото заблуждение се състои в това, че покойния едва ли не е причинил сериозна вреда на неговата репутация и благосъстояние, и той е убил този човек като отмъщение за такава предполагаема вреда, убиеца подлежи на наказание“.

С други думи, Макнотън е бил оправдан не защото в момента на извършване на престъплението се е намирал в илюзорен свят, създаден от неговото болезнено въображение. И не защото, както твърдял неговия адвокат, той не е можел да контролира своите действия. Той е бил оправдан, защото в неговия въображаем свят срещу него се е водил безжалостен политически лов, и той е действал със съображение самозащита, извършвайки покушение срещу главния източник на опасността. Ако Макнотън – намирайки се точно в това състояние – е стрелял в Драмънд, за да „предаде послание на Пил“, той по-скоро щеше да бъде осъден на смъртно наказание. Тъй като това не би било вече самозащита дори и в свят на безумие.

Правилата на Макнотън и до днес остават уникален прецедент и практическо ръководство за юристи. Ако човек, който живее в свят на безумие, предполага, че е агент на тайните служби и му е поръчано да отстрани вражески шпионин, той – за извършеното убийство – подлежи на принудително лечение. Ако човек, страдащ от психическо разстройство, убие своя съсед за това, че си представя, че съседа има любовен роман с жена му, той трябва да бъде признат за виновен в убийство.

Английските съдии по този начин признали, че света на безумието е свят sui generis, „структурно подобен“ като света на здравия смисъл, и неговите обстоятелства имат решаващо значение при произнасянето на присъдата.

Но какво означава „структурно подобен“? И кое има решаващо значение: структурното подобие на световете или тяхната суверенност, независимост един от друг?

Половин столетие след изстрела на Даунинг стрийт, в Харвард била издадена книгата на Уилям Джеймс „Принципи на психологията“ (1890) – един труд, на който било съдено да промени целия облик на психологията на 20 век. Двадесет и първа глава в тази книга се нарича „Възприятие на реалността“. В нея, Джеймс за първи път обосновал тезиса за множествеността на относително автономни (но подобни един на друг) светове, като предложил тяхната първична класификация. При Джеймс тези светове са седем:

1) Свят на усещанията или физическите „неща“, постигнати инстинктивно и притежаващи такива качества, като топлина, цвят и звук, и такива „сили“, като живот, химическо сродство, гравитация, електричество.

2)  Свят на науката или физическите неща, постигнат от учените и лишен от вторични качества и „сили“ (в общоприетия смисъл), в който реални са само твърдите тела, течностите и „законите“ за тяхното движение.

3)  Свят на идеалните връзки или абстрактните истини, приеман на вяра или можещ да бъде приеман на вяра от всички и изразяван под формата на логически, математически, метафизически, етически или естетически твърдения.

4) Свят на „идолите на племето“, илюзии и предразсъдъци, общи за един народ. Всички образовани хора го признават в качеството на една от подвселените. Например, към този свят принадлежи въртенето на небето около земята. Това въртене не се признава в друг свят, но като „идол на племето“ то реално съществува. За някои философи „материята“ съществува само като идол на племето. В науката такъв „идол на племето“ са „вторичните качества“ на материята.

5) Различните свръхестествени светове: християнския ад и рай, света на хиндуистката митология и т.н. Всеки от тях е една непротиворечива система, между частите на която има определени връзки. Например, тризъбеца на Нептун не притежава никаква реалност в хистиянския рай, но в пределите на класическия Олимп някои негови свойства са истинни, независимо от присъствието или отсъствието на вяра в реалността на класическата митология като цяло. До тези светове на религиозната вяра могат да бъдат поставени още преднамерено измислени светове – света на „Илиада“, света на крал Лир, света на „Записки от Пиквикския клуб“ и т.н.

6) Различните светове от индивидуални мнения, които са толкова на брой, колкото са и хората.

7) Световете на чистото безумие и лудост са също безкрайно разнообразни.

Тази класификация малко напомня знаменитата борхесовска класификация на животните, в която любимите животни на императора съседстват с животни, които туко-що са разбили ваза за цветя, или пък са нарисувани с тънка четчица от камилска вълна (не случайно Борхес е бил фен на джеймсовката философия). От друга страна Джеймс детайлно анализира общото, което е свойствено за нашето възприятие на реалността във всеки един от тези светове:: било то „върховната реалност“ на света от ежедневния живот или реалността на света на безумието. Главното им свойство е – непротиворечивост. Всички тези светове – на здравия смисъл, науката, литературата или безумието – блокират съмнението в тяхната собствена реалност дотогава, докато вие се намирате „вътре“. Вие не се съмнявате в реалността на стола на който седите. Дон Кихот не се съмнява в реалността на великаните. Физикът не се съмнява в реалността на атомите. Това не означава, че в атомите, великаните и стола не можем да се усъмним. Това просто означава, че вие не трябва да се усъмнявате в тях, докато се намирате в техните светове (на здравия смисъл, на безумието или физиката).

В какво отношение се намират тези светове един спрямо друг? Те „суверенни държави“ със свои собствени закони ли са или просто им е присъща някаква вътрешна логика? Могат ли тези светове да се пресекат и да се нагодят един към друг? Има ли сред тях „митрополии“ и „колонии“?

Всички тези въпроси са част от „джеймсовския проблем“ (този проблем възниква само тогава, когато ние следвайки английските съдии признаем  тезиса за множествеността от светове и тяхното относително подобие един на друг). Развитието на феноменологията в работите на Едмунд Хусерл придало на „джеймсовския проблем“ особено звучене. Ученикът на Хусерл, създателят на феноменологическата социология Алфред Шюц, пренася този проблем в социологията: как е устроено нашето съществуване с Другите във всеки от тези светове?

Работата на Шюц „За множествеността на реалностите“ – е класика в социологията за повседневния живот. Преди всичко, защото, на ежедневния живот Шюц (след Джеймс),  резервира особено и привилегировано място. Светът на здравия смисъл – това е „върховната реалност“. След него следват (по степените на убиване на реалността) – въобръжаемите светове на изкуството, всевъзможните фантазии, игри, научни теории, религиозни преживявания и, накрая, съновиденията. Всеки свят, според Шюц, притежава свой „когнитивен стил“: начин за блокировка на съмненията в нещо, начин на действия, начини на преживяване на собственото „Аз“, начини на отношение към другите хора, начини за възприемане на времето. Всичко това е скрепено от особеното „напрежение на вниманието към живота“ (термин на Анри Бергсон) – то е максимално – в ежедневния живот и минимално – в света на съновиденията.

Две главни аксиоми на феноменологическата социология:

а) световете са затворени, прехода от един свят в друг (когато се вдига театралната завеса, когато се прекъсва съновидението, когато идва преживяването на религиозен екстаз и т.н.) е съпроводен от „шок“ или „скок“ (този термин Шюц взаимства от С. Киркегор);

б) световете не са равноценни – всички те са „колонии“ на ежедневния живот от който произхождат. И именно с това се обяснява тяхното структурно подобие.

Първият тезис при Шюц е по-съществен от втория – световете са суверенни. Затова шюцевското решение на „джеймсовския проблем“ означав буквално следното: ежедневие – това е ежедневие, игра – това е игра, сън – това е сън, а безумие – това е безумие. Не съществува никаква „формула за трансформация“ на съдържанието на един свят в съдържанието на друг, което означава, че човек, който се намира в света на безумието, не може да съди по законите на света на здравия смисъл. Суверенитетът на световете е по-важен от тяхното „структурно родство“ (на което акцентира вниманието Джеймс).

Днес „джеймсовкият проблем“ отново заставя философи и социолози да се обръщат за примери към съдебната практика. Например, за възбуденото дело против създателите на мащабния мрежови проект «Second Life» през юни  2007 г.  «Second Life» - е една от най-популярните в днешни дни триизмерни онлайнови вселени. Към началото на 2008 г. в играта са били зарегистрирани повече от 10 млн. участника. В същността си, става дума за строителство (във виртуален свят) на своего рода утопична държава. Но с реалните пари, заработени във „Втори живот“  линден-доларите лесно се обменят за налични. (И обратното, съответно). Именно това обстоятелство позволило на ФБР да започне углавно преследване на съдателите на играта за „откриване на игрални домове“ – доколкото на виртуалната територия на „Втори живот“ участниците можели да похарчат своите вируални спестявания не само във виртуалните магазини, но и в виртуални ресторанти, казина.

Признавайки, че играча, който се намира във въображаемия свят на компютърната игра е длъжен да се ръководи от правилата на реалния свят (например, „да не играе хазартни игри“, които са забранени на по-голямата част от територията на САЩ), американските власти се върнали към "правилата на Макнотън". Техният въпрос напомня въпросите на Палатата на лордовете към колегите съдии и сюжета на филма "Начало": ако казиното се намира не в реалния, а във вуртуалния свят, остава ли то игрален дом? Кое е по-важно: това, че това е "игра" ил това, че е "игра в играта"? Ако за нас централен е тезиса за структурното подобие на световете (по Джеймс) -  то казиното в «Second life» трябва да се забрани, ако по-значим е тезиса за суверинитета (Шюц) - в света на компютърните игри не трябва да се разпространяват законите на САЩ, както те не се разпространяват и в света на сънищата или литературата. Ако Шюц не е прав, то след иска на ФБР към Linden Lab Corp. (създателите на "Втори живот"), трябва да последва иск от възмутените фенове на сагата "Игра на престолите" към писателя Джордж Мартин за убийството на единствения положителен персонаж - Едуард Старк.

За избягване на неприятностите, хазяите на илюзорния свят закрили всички съмнителни заведения (с което нанесли съществен срив в икономиката на цялата вселена). Това, между впрочем, не ги спасило от обвинението "в създаване на благоприятни условия за пропаганда на тероризма и организация на престъпни съобщества". (доклад на ФБР, 2011).

Следващият въпрос: как да различим "авторските светове" и "световете неръкотворни"?

Съновидението или безумието, предположително, не са "авторски проекти". Тогава как света "Втори живот" има напълно конкретен творец и създател - Корпорацията Линден-Лаб. Значи ли това, че между тези светове и световете на безумието няма разлика? За Джеймс и Шюц - при всички тези разногласия - няма разлика. Това означава, че е невъзможно да се установи да се измери отговорността на демиурга (както е невъзможно да се установи степента на отговорността на Господа за извършеното от хората).

За да въведат в теоретическата логика фигурата "творец на реалността", на социолозите им се наложило да се откажат от двете аксиоми на Джеймс-Шюц: световете повече не са затворени и ежедневието не заема вече сред тях толкова привилигировано място. Това теоретично решение (принадлежащо на Ървин Хофман) не е просто още нещо ново за социологическа теория.

Впрочем, това е вече предмет на друго есе.

Виктор Вахштайн

Радикалният емпиризъм на Уилям Джеймс

Уилям Джеймс (англ. William James;  11 януари 1842, Ню-Йорк — 26 август 1910, Чокоруа, окръг Карол (Ню-Гемпшир) — американски философ и психолог, един от основателите и водещ представител на прагматизма и функционализма

В културната история на Америка няма да намерим много мислители, съпоставими по своето влияние с Уилям Джеймс. За разлика от възгледите на Пирс (Чарлз Сандърс Пирс (1839-1914) е американски философ-идеалист, логик, математик и естественик), въздействието на неговите идеи изначално се разпространило зад пределите на собствената научна и философска сфера. Затова безусловно е способствал активно пропагандирания от тях прагматизъм - като широк мироглед, призван да осмисли различните страни на човешкия живот и по определен начин да го преобразува.

Уилям Джеймс  (1842 - 1910) произхожда от дълбоко религиозно семейство. Неговият баща е бил последовател на религиозно-мистичното учение на Сведенборг и това, верояно, е оказало влияние върху позицията на Джеймс по философските въпроси на религията, и особено в знаменитата книга „Многообразие на религиозния опит“ (1902). Негов брат е известния писател Хенри Джеймс. Научно-философската дейност на Джеймс е свързана с Харвардския университет, където той завършва медицинския факултет. Първоначално в него той преподава физиология, след това психология (той е един от първите в Америка, които се занимават с експериментална психология), а от 1880 г. – философия. Философията в Харвард, в тези години, е един от най-важните предмети. Американската философия от края на 19 в. и първите три десетилетия на 20 в. – това (основно) е философията на Харвардския университет.

На перото на Джеймс принадлежат многочислени работи, най-известните от които са „Воля за вяра“ (1897), „Прагматизъм“ (1907) и „Плуралистическата вселена“ (1909). Славата на водещ световен психолог му донася неговия труд „Основания на психологията“ (1890). Всъщност, както бе споменато, Джеймс се е ползвал с широка известност и е получил признание още по време на своя живот. Неговите текстове притежават голяма емоционална сила, макар че аргументацията в тях е значително опростена. Той считал, че прагматизма е просто новото наименование на стар начин на мислене (между другото, Дюи започнал да твърди, че това е беконовското мислене), мисленето  - от което хората се ръководят в своята ежедневна практика. Такъв начин на мислене не признава абстрактни категории и всевъзможни „първи принципи“. 

Победата на прагматизма, както предположил Джеймс, ще бъде обусловена от това, че той ще възпроизведе най-голямо впечатление в „нормалните умове“. 

В хода на развитие на философията, ожесточеното противопоставяне на различни системи е имало своето място. Затова в съвременната епоха, подчертавал Джеймс, прагматизма трябва да бъде издигнат като метод за „изглаждане на философски спорове“. Това е именно метод, а не учение, и той носи неутрален и антидогматичен характер. Прагматизмът също така сближава наука и метафизика.  „Той (прагматизма) , пояснява Джеймс сравнението (направено от италианския прагматист Дж. Папини), е разположен по средата на нашите теории, подобно на коридор в хотел. Неизброим е броя на стаите в този коридор. В една стая вие ще намерите човек, който пише атеистичен трактат; в близост до него е друг човек, който на колене се моли за повече сила и вяра; в третата – химик, който изследва свойствата на телата; в четвъртата се обмисля някаква система на идеалистическата метафизика; в петата – се доказва невъзможността на метафизиката. Но коридорът принадлежи на всички; всички могат да се възползват от него, ако желаят да намерят удобния път, за да влязат или излязат в своята стая“.

В основата на философските противопоставяния, Джеймс виждал психологическото различие на „философските темпераменти“ , на мекото и твърдото. Между другото, за прототип вероятно са му служили колегите – харвардския професор Дж. Ройс (религиозен философ, близък до школата на британския Абсолютен идеализъм) и Ч. Райт (философ с позитивистки принос). Различието на темпераментите се обуславя от това, че едни философи се оказват рационалисти (а също интелектуалци, идеалисти, оптимисти, вярващи, поддръжници на свободната воля, монисти и догматици), а други – емпиристи (а също сенсуалисти, материалисти, песимисти, невярващи, детерменисти, плуралисти и скептици). Джеймс осмивал крайностите на тези позиции и подчертавал, че прагматизма взема най-доброто от тях, защото „нашето уважение към фактите не може окончателно да изгаси в нас огъня на религиозността“.   

Например. На крайностите на оптимизма и песимизма, той противопоставя прагматичната гледна точка на мелиоризма, съгласно която спасението на света е и ненеизбежно, и не невъзможно – всичко е в ръцете на действащия човек.

За разлика от Пирс, Джеймс непрекъснато използвал понятието за „истина“. Читателят на неговите произведения обаче, непрекъснато се оказва дезориентиран в разнообразието от срещаните определения за истина. Това означава, че между тези определения няма смислова връзка. Те взаимно се допълват и поясняват едно с друго, но самата „истина“ излиза като синтетично понятие, обозначаващо различни аспекти на прагматичния подход. 

Пример. С трактовката за прагматизма, като метод за изглаждане на фислософски спорове, е свързано определението за истината като посредник (миротворец), който подготвя хората за измененията в бъдещето и едновременно стова не им дава рязко да се ровят в миналото. Истината се представя като програма от бъдещи действия по изменение на реалността.

Истината за Джеймс, също така, е - това, което се случва, произхожда от идеите; това е „драгоценното оръжие на действието“, а думите, които изразяват истини – са инструментариума в нашия опит. В същото време, истината е родовото название за всички видове ценности, действащи в опита. Истината, по Джеймс, дори в абстрактната сфера на логиката и математиката съхранява своята ценностна, направляваща функция. Работата е в това, че и най-отвлечените логико-математически системи, в крайна сметка позволяват фактите да бъдат класифицирани според чувствения опит и затова се оказват применими към действителността.

Епистемологическият аспект на понятието истина е заклещен в определението, че истинските идеи са тези идеи, които ние можем да усвоим, потвърдим, подкрепим и потвърдим. От друга страна, лъжливите идеи са тези, с които това не можем да направим. При това, истината необезателно се явява непосредствено верифицируемо вярване. Джеймс предлага една идея да бъде наречена „истинска“ – когато тя започва с някакъв процес на проверка, а „полезна“ – когато е изпълнила своето предназначение в опита. По този начин се получава, че ние изначално сме задължени да вярваме в истинността на своите идеи (ако не ги докажем, ще си платим).

Всички приведени разяснения на понятията за истина, са обединени от разбирането за нея – като процес или характеристика на човешката дейност. Американския философ казвал, че чисто обективните истини, при установяването на които субективното удовлетворение не би играло накаква роля (като съчетание на старите елементи с опита на новите) – не могат да бъдат открити. Прагматизмът отхвърля философското обожествяване на истината като нещо статично, неизменно и отделено от практически ориентирания свят на нашия опит.

В светлината на разглежданите концепции за истина, Джеймс поставя въпроса за нейното отношение към класическата (традиционна) концепция за истина, като съответствие на нашите идеи (понятия, изказавания) за действителността. Отговорът на този въпрос е важен и заради това, че самия Джеймс е определял „действителността“ като всичко това, което трябва да бъде считано за истина. „Съответства“ на действителността, - пише той, - в широк смисъл думата може да означава само това, че ние се движим или „спрямо нея“ или „около нея“, или че сме в активно :съприкосновение с нея“, че сме в състояние да й въздействаме (на действителността) или на нещо свързано с нея, и това е по-добре, отколкото, ако това съответствие го нямаше“.

Това е по-добре в теоретично или в практично отношение?!

Често „съответствието“ означава просто този отрицателен факт, че от тази реалност не изхожда нищо противоречиво, нищо, което да загражда пътя по който уверено ни водят нашите идеи.

Копирането на действителността – това е едно от най-важните видове съответствия с нея, но той далеч не е най-съществения. Съществен е процеса на движение. 

Всяка идея, която ни помага да оперираме (теоретично или практически) с известната ни реалност, или с нещо, което се отнася към нея, е идеята, която не ни води напред в заблужденията, а напротив – фактически ни съдейства в приспособяването на нашия живот към цялата обстановка на действителността. Подобна идея в достатъчна степен съответства на действителността. Тя може да бъде разглеждана като „истинска“ по отношение на тази действителност.

С подобни разсъждения, Джеймс „отвежда“ кореспондентната трактовка за истината към едно огрничено приложение, считайки, че тя обхваща само един аспект на дижението към реалността. Той застава срещу абсолютизацията истината да се трактува като „съответствие“.  Прагматизмът на Джеймс не приема тази трактовка защото за него действителността не е нещо готово и завършено, а се намира в процес на постоянно развитие и очаква своето завършване, в това число – и от бъдещето.

Каква е структурата на тази изменяща се действителност?

Първо. За нейна основа се поставя потока от усещания. Разглеждайки действителността само в този аспект, ние можем да говорим за „истинност“ и за „лъжливост“.

Второ. В действителността трябва да бъдат включени отношенията между усещанията. Джеймс счита това положение за изключително важно и нещо, което основно отличава неговата позиция от позицията на британските емпиристи. Работата е в това, че емпиристите не са можели да отговорят на критиката на идеалистическите си опоненти и да обяснят – от къде се вземат отношенията между елементите на чувствения опит? Пренасяйки тези отношения в пределите на самия опит, Джеймс се отървава от необходимостта да се прибягва до някакви „извън опита“ (трансцедентални) източници на отношения. Именно за това той нарича своя емпиризъм – „радикален“.

Два вида отношения се натрупват в рамките на опита. Това са изменчивите отношения за „място“ и „време“, които носят външен характер. Болшинството усещания са именно такива, но възможни са още и вътрешни (съшностни) усещания, които се коренят в природата на самите съотнасящи се обекти. Областта на вътрешните усещания трябва да се ограничава до сферата на логиката и математиката. Само в тези предели може да се говори за истинността като съгласуваност (когерентност) на нашите понятия. Джеймс е критикувал английските и американските неохегелисти, които считали, че сички отношения са вътрешни.

Трето. В действителността се включва сбор (съвкупност) от предишни истини, с които всяко ново изследване е длъжно да се съобрази. Благодарение на това – опита има непрекъснат (непреривен) характер.

На това ниво, истината е не отношение на нашите понятия към външночовешката реалност, а е отношение на концептуалните части на опита към чувствените. Джеймс подчертавал, че разликата между „мисли“ и „вещи“, между „познаващ“ и „познаваем“, а също и между „субект“ и „обект“, трябва да се разглежда с термините за външни отношения между елементите на нашия опит. Прагматизмът допуска както единство, така и разединение на частите на опита.

И така, понятието за опит, за Джеймс е важно (изходно). Субективността и обективността са само функционални атрибути на опита. Като „субективен“ той (опита) се представя, а като „обективен“ – е представен. В тази връзка, американския философ критикувал традиционните потивопоставяния между дух и материя, душа и тяло, изпреварвайки знаменитата критика на Дж. Дюи срещу всевъзможните дуализми. Джеймс отбелязвал, че философите са измислили особена субстанция под название „съзнание“ (consciousness). Но „привържениците му (на съзнанието) улавят глухото бучене, разпръснато от изчезващата „душа“ в атмосферата на философията“. Преобраз на духа, считал Джеймс, е бил обичайния процес на дишането. Затова вместо рационалистическото „аз мисля“ можем да кажем „аз дишам“.

Джеймс твърдял, че отрича само субстанционалността на съзнанието, но не отрича неговото функционално значение. Тази функция – е познавателна. С помощта на съзнанието ние фиксираме факта, че вещите не само съществуват, но и се познават. Ако признаем наличието на „чистия опит“, тогава познанието може да се трактува като особен вид външни отношения между елементите на опита. Съзнанието не се свежда нито към особен вид вещество, нито към способ на битието“.

Единната част на опита, - пише американския философ, - взета в определен контекст, играе ролята на познаваща, на душевното състояние на „съзнанието“; така както в друг контекст същия този отрязък на опита, ще играе ролята на вече познато нещо, с обективно „съдържание“.

Джеймс, в своята теория на „чистия опит“ и функционалните отношения между неговите елементи е близък до теорията за „неутралните елементи“ на австрийския философ и учен Е. Мах. Но все пак именно джеймсовската теория е послужила за основа на позицията на американцките неореалисти, които през 1910 г. излизат с програмен манифест, а също и с концепцията за „неутрален монизъм“, разработен от Б. Ръсел в книгата „Анализ на съзнанието“ (1921). Впоследствие различните варианти на теорията за „чистия опит“ е критикувана от тези философи, които, отскачайки от кантианското „спиране“, подчертавали концептуалната (теоретическа) претовареност на нашия опит.

Ако в своите философски работи Джеймс е говорил за познавателната функция на съзнанието, то в психологическите произведения той определя съзнанието като някаква непрекъсната изменчивост на опита. При това той вкарва и започва да използва, широко разпространеното понятие „поток на съзнанието“. Това понятие също толкова активно използва в своята теория за „продължителността“ като непрекъснатост, френския философ А. Бергсон. Истина е обаче, че за разлика от него, Джеймс не е бил поклонник на метода на самонаблюдение на „вътрешния живот“ на хората.

„Всеки твърди, - пише той, - че самонаблюдението разкрива пред нас смяната на душевните състояния, осъзнавани от нас в качеството на вътрешен душевен процес, противополагащ се на тези външни обекти, които ние с негова помощ (съзнанието) познаваме. Всеки път, когато аз се опитвам да вникна (забележа) в своето мислене активноста като такова, аз се натъквам непременно на чисто физически факт, на някакво впечатление, идващо от главата, брадата, гърлото или носа. Освен това ми се струва, че душевната активност е по-скоро постулиран, отколкото даден непосредствено чувствен факт...“

В своята философия на религията (която всъщност е и психология на религията), Джеймс се придържа към сформулираните от него прагматични принципи. Така например, той отбелязва, че вярата на хората в това, че бог съществува може да бъде истина, само ако твърдението за съществуването е насочено и обозначава тези духовни потребности на хората, които религиозната вяра би могла да удовлетвори. Джеймс, който не е отдавал предпочитания към нито една конфесия, е бил в същото време дълбоко религиозен човек, подчертвайки дълбоко личностния характер на задълбочените религиозни вярвания на хората. Особен интерес в него, като изследовател, предизвиквали описаните в рзлични източници случаи на мистично озарение, екстремални факти на проява на религиозното чувство и прочие. Той сам правел описания на емоционалния живот на вярващите, на „енергетическия“ подем, който изпитва този, който се приобщава към религията. Неговото обяснение включва също и вземането под внимание на биологичните и физиологичните фактори при религиозното чувство. Джеймсовата философия на религията е имала и има и до днес многочислени последователи в САЩ.