РЕконструкция на вярата

Както е известно, именно психиатрията е поела ролята на най-обективния оценщик на постъпките на човека. Психиатрията претендира и на роля за последна инстанция в оценката на човешките помисли. На пръв поглед, психиатрията изглежда не глупав арбитър на религията и религиозността, но това е впечатляваща заблуда. Работата е в това, че много-много за живота и културата на човека тя не се замисля, а клейми като „патология”.

Разбира се, анализирайки религиозността с помощта на психиатричните параметри, ние получаваме груби и доста обобщени оценки. Още повече, че това са някакви първични ориентири, необходими за разбирането на един толкова деликатен предмет, какъвто е религиозната вяра. Впрочем, ще ни се наложи да хитруваме и лавираме, избягвайки среща „лице в лице” с догмите на фундаменталната класическа психиатрия. Работата е в това, че тя не прибягва до обсъждане на тънкостите на интересуващите ни явления, а веднага изнася присъдата.

Рихард фон Крафт-Ебинг (пълно име Richard Fridolin Joseph Freiherr Krafft von Festenberg auf Frohnberg, назоваван von Krafft-Ebing) е разглеждал всички основни религиозни прояви като „глупости за тайнственото съединяване с бога”, „чувствена безсмислица с религиозно-мистичен характер” и не е допускал никакъв друг произход на религиозната вяра, освен патологичния. Стълбовете на руската школа В. П. Сербский и С. С. Корсаков са използвали за характеристика на религиозните прояви само клиническа терминология.

Сербский въобще „загребва” всички въпроси на вярата пор термина paranoia religiosa (религиозна параноя), отбелязвайки, че „в сферата на възприятията започват да доминират халюцинации, съдържащи лика на Христос, светии, възникват слухови халюцинации, повествуващи на болния за неговата велика мисия, а основното съдържание на мисленето става един религиозен делириум за божественото призвание”.

Следва да се отбележи, че никой от класиците почти никога не е заделял „религиозната вяра” в някаква особена категория на лудостта.

Такова заболяване, като „религиозната вяра”, не съществува. По клинически стереотипи, това е само една от проявите на „стигащи до глупост афективни психози и халюцинации, типични за фазофрениите, парафрениите и шизофазите”. С други думи, това е един симптом на болест, но не е самата болест.

В зависимост от национално-културната специфика на средата на обитание на болния, този симптом на тежко поражение на централната нервна система може „да бъде украсен” в цвета на която и да е религия. За пример, чукчата, страдащ от остра форма на шизофрения, концентрира своите страсти в мъничкия бог Пивчунин, обитател на руския свят, католическа Европа – на Исус Христос, а жителя на Индия – на слънчевия слон Ганеша.

Както виждаме, фундаменталната психиатрия не е била разположена да се ориентира в нюансите, а веднага и сурово е „закривала въпроса”. По нейно мнение, следва да се изучава не един от симптомите, а проблема за шизофазията и парафренията като цяло.

Категоризмът на класиката може да ни лиши от всякакъв свободен маниер, но, за щастие, ситуацията се е изменила. Днешният статус на вярата, позволява да използваме за нейното изучаване както параметрите, така и логическия инструментариум на съвременната психиатрия. Можем да поздравим вярата. За сто години тя направи блестяща кариера. От прост симптом се превърна в отделно явление.

Не е сложно да се забележи, че съвременната психиатрия не само прави реверанс пред вярата, но дори се умилява пред нея. Разбира се, психиатрията „държи в ума” формулировката на Сербский, Клейст и Крепелин, но диференцира проявите на религиозна вяра на „патологически” и „напълно здрави”,  а понякога дори и на „изцеляващи”.

Фундаментарованото още през XIX век понятие „патология”,  применително към част от проявленията на вярата, разбира се, не е изчезнало. Никакво вътрешно противоречие в оценката на религиозността в психиатрията не се е появило. Какво днес влиза в понятието „патология”?

Преди всичко, в това понятие попадат тези свойства, които, от гледна точка на християнството, са пример за всеки вярващ. Тези същите, които са вписани в историята на религията, като еталони за благочестие, към които трябва да се стреми религиозния човек. А именно: категорическа нетърпимост към други култове, жертвеност, строг аскетизъм, непреклонна и крайно емоционална преданост към религиозния идеал, а също видения, чуване на гласове от небето” и т.н.

Разполагаме с превъзходен материал, събрал в себе си всички основни „симптоми” на истинската вяра – това са житията на светиите. Те нагледно, детайлно, последователно демонстрират, какво трябва да бъде поведението и мисленето на вярващия човек, според мярката на църквата. А според мярката и на класическата, и на съвременната психиатрия, 75 % от светиите в християнската църква, подлежат на незабавна хоспитализация и принудително лечение с аминазин и халоперидол с довеждане на дозата до 30 мг за денонощие.

Не е трудно да се предскажат тези диагнози, които биха били поставени, за пример, на Симеон Столпник, св блажений Лаврий, св. Никита Переяславский или св. Анджела да Фолиньо. По всяка вероятност, това биха били „афективни психози и халюцинации” с най-много изговорени глупости.

Да напомним с какво именно са известни упоменатите персонажи. Тези имена са взети от многото стотици и хиляди католически и православни светии, прославили се с подобни деяния.

Св. Симеон съзнателно е развъждал червеи в „язвите на тело своего”, дошли от навика на светията да се маже със собствената си кал. Св. Лаврий е бил покрит с дебел слой от въшки, така че едва се виждали чертите на лицето му, а да махне въшките не можел, защото постоянно държал ръцете си кръстообразно. Св. Никита „40 години носил голяма каменна шапка”. Св. Анджела се прославила с това, че горяла своите дневници във влагалището си, за да „избави от огъня на сладострастието”.

Понятно е, че всички упоменати светии (попадайки в ръцете на психиатрията) биха били навели поместени в строгорежимни стационари. Трудно е да се предскаже, какви денонощни дози клопсиксол биха били предписани на св. Арсений, който „от постоянния плач за господа останал без мигли”. По всяка вероятност, за стабилизация на неговото състояние тези дози, в разумните предели, биха надминали „праговите” 200 мг.

„Отецът на църквата” Ориген, публично отрязал своя пенис в името на „царството небесно”, вероятно, би бил обездвижен в усмирителна риза с металически закопчалки (с привързване към кревата), а преподобния св. Макарий, който в името на избавяне от греховни мисли „си поставял задницата и гениталиите в мравуняк”, би провел остатъка от дните си зафиксиран на гериатричен стол.  

Благочестивите екстази на простите вярващи, благосклонно възприемани от църквата, също, вероятно, биха били оценени от психиатрията като тежки разстройства на психиката.

Да си спомним един от образците на подобно благочестие, оставено нам от Маргарет-Мери Алакок: „Той, бог, толкова силно ме овладя, че, веднъж, желаейки да изчистя от повръщаното една болна, аз не можах да се сдържа да я оближа с език и да преглътна”.

С други думи, в постъпките на светиите и благочестивците, ние отчетливо виждаме способността много лесно да се преминава през бариерите от сложни рефлекси, установени за защита на такива важни функции на организма, като неговата цялостност.

Възниква закономерния въпрос. Защо настоящето и достоверно обозримото минало не предлага прецеденти от такъв тип? Къде са те, истинските прояви на това, което самата църква счита за образци на истинската вяра?

Няма ги. И защо?

Изменила се е догматиката или самата същност на християнското учение? Не.

Деканонизирани са светиите? Загубили са своя статус като образец на поведение? Също не.

Възможно е, „вярата”, в дълбокия смисъл на тази дума, е останала далеч в миналото, а днес ние си имаме работа само с нейни имитации, със сложни изпълнения, породени не от „изпепелените в бездните древноеврейски откровения”, а с конформизма, невежеството и модата? По всяка вероятност, това е именно така.

Тук става окончателно понятно, защо съвременната психиатрия класифицира религиозната вяра така дружелюбно и снизходително. Днешната вяра не съдържа никакви крайни емоционални прояви, „неземни гласове” и видения. У нейните адепти няма ни най-малко желание да се уподобяват на християнските светии е нехигиенични условия и осакатяване. Тя (почти) не възбужда желание да принесе себе си или околните в жертва на религиозната идея.

Тя е очертала своя кръг: яйчица, свещичка, иконка, сълза на умиление, а също и абстрактни разговори „за бога и духовността”. А всичко, което излиза от границите на този кръг, по-старому се трактува като патология.

С други думи, търпимостта на психиатрията се разпространява само в състояние на формална имитация на „вярата”. Но това е състояние, което, по своята същност, няма нищо общо с еталоните на житията или каноните. Именно от такъв формализъм, или, ако трябва да се изразя на евангелски език, „топлохладност”, строго предупреждава християните техния бог в „Откровение на Йоан Богослов” (Откр. 3-15,16), обещавайки „да избълва” подобни персонажи „от своите уста”. Сочната патетика на бога, естествено, се използва от светии и теолози. Прост анализ на текстовете, не оставя никакво съмнение. Че една такава доста условна „вяра” на отците на църквата , се трактува като нещо „по-лошо от неверието”.

Имитацията, за която ние говорим, може да бъде напълно добросъвестна, продължителна и щателна. Тя може да се заключава в пунктоално изпълнение на религиозни обреди, в декларации, преобличания, в щателна подборка на аксесоари и лексика. Тя все още е способна да генерира злоба срещу инакомислието и някаква нетърпимост. Но тя никога няма да започне да се маже с кал, да си надене за сто години каменна шапка или да гори до влагалище то си цветен прашец.

Вероятно, това става поради една проста причина, В действията на съвременните вярващи вече почти напълно отсъства патологическата съставляваща.

Основно ние си имаме работа с реконструкция на състоянието „вяра”. А реконструкторът на „вярата” не е способен на съществено самоизтезание или доброволно мъченичество. Поради една проста причина: той е здрав. Той е само имитатор, който никога не е преминавал границата с реалността. Тези същите граници, за които св, Симеон, Ориген и много други са били оприличавани като „афективни психози и халюцинации е елементи на глупост”.

Разбира се, всичко казано по-горе не реабилитира религията, Дори лишена от смисъл и съдържание, тя остава сила, способна съществено и успешно да противостои на развитието на човека. Макар че в качеството на основни мировъзренчески и поведенчески ориентири, тя по-старому предлага образци с несъмнено ясна изразена патология.

Александр Невзоров

„Конструкция на атеизма: атеистическа парадигма”

Изпреварващото мислене

Откъс от книгата „Важни години. Защо не си струва да отлагаме живота си за после” на клиничния психолог Мег Джей

Във фокусът на вниманието стои въпроса „Как е свързано формирането на фронталния лоб на нашия мозък със способността да се вземат решения?”

Фронталният лоб е тази част от мозъка си , която урежда социални и сексуални поведения , както и аспекти на личността и емоционалното мислене.

През 1848 година 25-годишния Финеас Гейдж, железопътен работник, прокарвал железопътните релси във Върмонт. В сряда, 13 септември, той и други работници взривили скалист участък, за да се подготви по-равна повърхност за полагане на релсите. В задълженията на Гейдж влизало, да пробие дупки в скалите, да ги напълни с барут, да ги засипе с пясък, а след това да уплътни барута и пясъка с помощта на трамбовъчен инструмент. После следвало да запали фитила и да взриви скалата.

В същият този ден в 04:30 часа Финеас Гейдж пробил дупка в скалата и я запълнил с барут, но забравил да я засипе с пясък. Когато започнал да трамбова барута, възникнали искри и станал взрив. Трамбовъчният инструмент се взривил в ръцете на Гейдж, пронизал лявата му буза, преминал през мозъка под лявото му око, пробил горната част на черепа му и излетял встрани.

Този нещастен случай имал за Финеас Гейдж двуяки последствия.

За изумление на околните, Гейдж останал жив и дори можел да разговаря. Той се качил на превозно средство, което го закарало в близкия град, където той се обърнал към лекаря с думите: „Докторе, има работа тук за вас”. В средата на 19 век, учените все още не знаели много добре как работи мозъка, но се считало, че той играе решаваща роля за поддържането на живота и двигателните функции. След известно време Гейдж бил прегледан от медици от Харвард. След това той заминал за Ню Йорк и обиколил цяла Нова Англия, разказвайки своята история и показвайки себе си на зяпачите.

С времето станало очевидно, че с Финеас Гейдж нещо не е наред. Хората около него били поразени от това, че той е останал жив, но нееднократно отбелязвали, че той се не се държи съвсем адекватно. До преди нещастния случай, Гейдж бил любимец на приятелите си, ефективен и знаещ работник, човек, сдържан в своите навици и уравновесен. След нещастният случай, при Гейдж се появили проблеми с плановете му по построяване на бъдещето. Той започнал да говори и да прави това, което на него лично му харесва, без да го е грижа за околните, нито за последствията от действията. Тогава лекарите стигнали до извода, че „по всяка видимост, е нарушен баланса между умствените му способности и животинските му инстинкти”.

Състоянието на Гейдж говорило за това, че предната част на мозъка не отговаря за това, как ние живеем и дишаме, а по-скоро отговаря за това, как ние действаме. Ще минат още няколкостотин години, преди учените да разберат, защо се случва така.
След нещастния случай с Гейдж, учените започнали незабавно да съставят карта на главния мозък. Да се провеждат изследвания върху хора било опасно, затова, както в случая с Гейдж, на медиците им се наложило да се основават на тези травми и болести, които срещали в своята практика. Ситуацията кардинално се променила, след като през 70-те години на 20 век била разработена магнитно-резонансната томография (МРТ), а след това и функционалната магнитно-резонансна томография (ФМРТ), които дали възможност на медиците да изучават работата на мозъка в живия организъм. Цяла поредица от нови технологии позволява да се измерва активността на мозъка при деца и възрастни,. Благодарение на което, лекарите успели да разберат, как той работи.

Сега ние знам, че главния мозък се развива отдолу нагоре и от задния участък към предния. Този порядък изобразява еволюционната възраст на различни участъци от мозъка. Най-древните участъци (тези, които са притежавали нашите древни предци и които притежават и животните) се развиват най-напред и се намират в основата на главния мозък, около гръбначния стълб. Те отговарят за дишането, възприятието посредством органите на чувствата, емоциите, половото влечение, удоволствието, съня, глада и жаждата, с други думи – това са тези „животински инстинкти”, които при Гейдж останало незасегнати, след като той получил травмата. Това са тези участъци от мозъка, които ние обозначаваме с термина „емоционален мозък”.

Фронталният лоб се намира в предната част на главния мозък. Това е най-младия участък, който се е формирал при хората в процеса на еволюцията, и последния, който се формира при всеки човек. Фронталният лоб, получил названието „център на изпълнителното функциониране” и „огнище на цивилизацията”, отговаря за мисленето и съжденията. Именно тук рационалното мислене се уравновесява и регулира чувствата и поривите, които генерират емоционалния мозък.

Доколкото фронталния лоб на главния мозък обработва и информацията за вероятностите и времето, именно той отговаря и за това, как ние се справяме с неопределеностите. Той ни позволява да мислим не само за настоящето, но и за бъдещето. Именно тук ние успокояваме своите емоции за достатъчно дълъг период, за да можем да предвидим последствията от нашите постъпки и да съставим съответен план за действия (за утре), дори и ако резултата не е установен, а бъдещето е неизвестно. Фронталният лоб на главния мозък – това е този участък от мозъка, в който протича процеса на изпреварващото мислене.

Да вземем в качеството на пример пациенти от 20 и 21 век, които са получили травми на фронталния лоб (за някои от тях е написано твърде много). Тези хора се отличават с това, че, макар и умствените им способности да не са се променили и те по-старому да могат да решават конкретни задачи, при тях възникват трудности с вземането на решения в личния и обществения живот. По отношение на приятели, партньори и постъпки, те правят избор, който противоречи на собствените им интереси. На тези хора им е трудно да видят абстрактната цел от гледна точка на конкретните стъпки, които са необходими за нейното достигане. При тях възникват проблеми с планирането на собствения живот за дни и години напред.
Съвременните технологии и пациентите с травми на главния мозък, са позволили да се разгадае тайната на Финеас Гейдж. В средата на 19 век е било невъзможно да си представим, че някой може да получи травма на главния мозък, да остане жив, да разказва за това, а и да продължава да върши нещо. Сега ние разбираме, че Финеас Гейдж се е превърнал от разсъдителен в безразсъден човек, от целеустремен в нерешителен, защото трамбовъчния инструмент е пронизал фронталния му лоб.

Младите хора на двадесет и повече години може и да нямат причини да размишляват за Финеас Гейдж или фронталния лоб, ако не бяха изследователите от лабораторията за невровизуализация в Калифорнийския университет в Лос Анджелес. Благодарение на сканограми на главния мозък, ние знаем, че формирането на фронталния лоб завършва във възрастта 20-30 години. В този период на човешкия живот емоционалния мозък е готов да замине в покой, а фронталния лоб, който отговаря за изпреварващото мислене, все още се намира в стадий на формиране.

Подразбира се, че мозъка на 20-30 годишните не е повреден, но поради това, че техния фронтален лоб се развива, за тях може да стане свойствено онова, което психолозите наричат „неустойчивост”. Много от моите клиенти дават примери с това, че те не знаят как да започнат кариерата, към която се стремят, макар и да са учили в престижни колежи. Има и такива, които не разбират, защо те, които са добри випускници, не могат да вземат решения по повод на това, с кой да се срещат и какъв е смисъла на всичко това. Някои се чувстват мошеници, защото са успели да се намерят хубава работа, но не успяват да се владеят. Има и такива, които не могат да разберат, как техните връстници, които са се учили много по-лошо, вече са постигнали забележителни резултати в живота.

Много просто...цялата работа е в различния набор от навици.

За да можеш да се справяш успешно с ученето, трябва да умееш да решаваш задачи, които имат правилни отговори и точни срокове за решение. За да можеш да бъдеш възрастен човек, способен да мисли „изпреварващо”, е необходимо да умееш да мислиш и действащ дори (и особено) в условията на неопределеност. Фронталният лоб не ни позволява спокойно да решим задачата за това, - с какво именно си струва да се захванем в живота? Проблемите с които се сблъскват възрастните хора (каква работа да избера, къде да живея, с кой да построя лични взаимоотношения, кога да създам семейство), нямат единствено правилно решение. Фронталният лоб – това е този участък от мозъка, който ни позволява да излезем от рамките на търсенето на черно-бели решения и да се научим да се отнасяме с търпение към оттенъците на сивото, и да действаме съответно.

Самият факт, че формирането на фронталния лоб завършва достатъчно късно, може да стане повод да се отложат действията за после, да се дочаква възрастта 30 и нагоре, и чак тогава да започне да се живее живот на възрастен. В една наскоро публикувана статия дори се говори за това, че мозъка на младите хора във възраст 2-30 години, трябва да обслужва съответни потребности. Но едва ли си струва да губим напразно третото десетилетие от своя живот.
Изпреварващото мислене не идва с възрастта. То се развива в процеса на практиката и с натрупването на опит. Именно затова някои юноши и девойки (22 годишни) – това са владеещи себе си, ориентирани към бъдещето млади хора, които знаят какво искат, и не се боят да гледат неизвестното в очите, докато мозъка на други (30-40 годишни) все още си функционира по друг начин. За да може да се разбере причината за подобни различия при развитието на хората, е необходимо да се види края на историята с Финеас Гейдж.
Животът на Финеас Гейдж след травмата се превърнал в сензация. В учебниците все по-често го изобразяват като неудачник или чудак, избягал от дома си и присъединил се към циркова група, който така и не се завърнал към подобието на нормален живот. Гейдж действително известно време е демонстрирал металическия трамбовъчен инструмент (и самия себе си) в Американския музей на Барнум.

Но много по-важен е друг, не толкова известен факт: до смъртта си, настъпила в следствие на епилептични припадъци, Гейдж много години е работил като кочияш на пощенска карета в Ню  Хампшир и Чили. Изпълнявайки тази работа, той всеки ден ставал рано сутрин, подготвял своите коне и каретата за тръгване, това ставало в 4 часа сутринта. По няколко часа на ден той возел пътници по прашни и неравни пътища. Всичко това противоречи на представите за това, че Гейдж е живял остатъка от живота си като импулсивен безделник.

Историкът Малколм Макмилън счита, че Финеас Гейдж е изпълнил „в полза роду” един вид „социална реабилитация”. Благодарение на регулярното изпълнение на всекидневни задължения, свързани с работата му на кочияш на пощенска карета, фронталния лоб в мозъка на Гейдж е успял да възстанови много навици, загубени в резултат на нещастния случай. Опитът, натрупван ден след ден, му позволил отново да обмисли своите постъпки и отново да осъзнае последствията от своите действия.

По този начин, благодарение на Финеас Гейдж, медиците са получили не само ранни данни за функционалните участъци на главния мозък, но и първите доказателства за неговата пластичност. Социалната реабилитация на Гейдж, а също и последвалите многобройни изследвания на главния мозък говорят за това, че мозъка се променя под влиянието на външната среда. Този процес протича особено активно във възрастта 20-30 години, когато завършва втория (и последен) етап от формирането на главния мозък.

Към 20-годишната възраст на човека, мозъка достига нужния размер, но в него все още протича процеса на формиране на невронните връзки. Обменът на информация в главния мозък протича на ниво неврони. Мозъкът се състои от стотици милиарди неврони, всеки от които е способен да сформира стотици хиляди връзки с други неврони. Скоростта и ефективността на мисленето – това е главния, получен с цената на титанични усилия резултат през двата най-важни периода от развитието на главния мозък.

През първата година, година и половина на човешкия живот протича първия етап от развитието на мозъка, когато в него се появяват много повече неврони, отколкото самия човек може да използва. Мозъкът на младенеца активно се готви за усвояването на всичко това, което ще му поднесе живота, в частност, към придобиването на способности да разговаря на всякакви езици, които младенеца чува. Постепенно човек се превръща от едногодишен младенец, разбиращ по-малко от сто думи, в шестгодишно дете, което знае вече повече от десет хиляди.

Но все пак, в хода на бързия синтез на чрезмерно голям брой неврони, се формира и плътна невронна мрежа, което снижава ефективността на когнитивните процеси и адаптивността на мозъка. Именно затова малките деца, в момента в който проходят, с всички сили се стараят да свържат няколко думи в изречение, но забравят да си сложат чорапи преди да се обуят. Потенциалът и объркването съставят бала. За да се повиши ефективността на невронните мрежи, след първия етап на активното развитие на мозъка, започва т.нар. синаптически прунинг, или премахване на излишните невронни връзки. В продължение на няколко години мозъка на човека съхранява активните невронни връзки и изтрива тези, които не се използват.
Доволно дълго се е считало, че прунинга носи линеен характер и протича през целия живот на човека, според това как мозъка усъвършенства своята невронна мрежа. Но пре 90-те години на 20 век, изследователи от Националния институт за психично здраве открили, че този процес се повтаря в течение на втория критически период от развитието на мозъка, който започва в младостта и завършва на възраст 20-30 години. През това време отново се появяват хиляди връзки, многократно се увеличава нашата способност към изучаване на всичко ново. Но процесът на познанието все пак не се свежда само до езици, чорапи и обувки.

Болшинството от невронните връзки, които се проявяват в младостта, възникват във фронталния лоб. Мозъкът отново активно се подготвя, но този път – за неопределеността на възрастния живот. Ранното детство може би е най-добрия период за усвояване на език, но специалистите по теория на еволюцията твърдят, че втория критичен период ни помага да се справим със сложни задачи от възрастния период на живота: кака да намерим своята професионална ниша, как да си изберем партньор и да го научим да живее с нас, как да бъдем майка или баща, за какво и кога да поемаме отговорност. Този последен период от развитието на мозъка бързо ни свързва с възрастния живот.

Но как именно?

Подобно на това как малките деца се учат да говорят на английски, френски, каталунски или китайски език (в зависимост от това в каква среда расте детето), в периода 20-30 години ние сме особено чувствителни към това, което се намира в пределите на чуваемостта. Работата, която ние изпълняваме на двадесет и повече години, ни учи да управляваме емоциите и да преодоляваме тези сложности в социалното взаимодействие, от които е съставен възрастния живот. Работата и ученето позволяват на младите хора да усвояват сложни технически навици, които, в наше време, се изискват в много сфери на човешката дейност. Връзките, които се сформират във възрастта 20-30 години, ни готвят за встъпване в брак и други отношения. Плановете, които ние строим след двадесетте, ни помагат да мислим за години и десетилетия напред. Начинът по който в периода 20-30 години ние се справяме с неудачите, ни учи на това, как да се държим с мъжа (жената), с началника, с децата. Също така ни е известно, че по-големите социални мрежи променят нашия мозък към по-добро, тъй като ни позволяват да общуваме с голям брой най-различни хора.

Доколкото „невроните, които се възбуждат заедно, установяват връзки помежду си”, нашата работа и обкръжението ни променят нашия фронтален лоб, от който зависи какви решения ние вземаме в офиса и зад неговите предели. Във възрастта 20-30 години, този процес се повтаря отново и отново; любовта, работата и разума се съединяват в едно и ни превръщат в тези възрастни хора, които ние искаме да станем след тридесетте.

Но това може и да не се случи.

Доколкото между 20-30 години последния критически период от развитието на мозъка достига кулминация, тази възраст, както е казал един психолог, е времето на „големия риск и големите възможности”. Безусловно, след тридесет мозъка остава пластичен, но той повече никога не може да ни предложи такова огромно количество невронни връзки. Ние никога повече няма да можем на изучаваме нещо ново толкова бързо. Ние никога повече няма да можем толкова лесно да станем тези, които се надяваме да станем. Следователно, бездействието в този период е много опасно.

В пълно съответствие с принципа „използвай или губиш”, тези нови невронни връзки във фронталния лоб на главния мозък, които ние задействаме, се съхраняват и активизират, а тези, които остават неизползвани, просто се отсичат. Ние ставаме това, което виждаме, слушаме и правим всеки ден. Ние не можем да станем това, което не виждаме, не чуваме и не правим всекидневно. В невронауката този феномен е известен под названието „оцеляват най-активните”.

Младите хора във възрастта 20-30 години, които ефективно използват своя мозък, занимават се с някаква работа и поддържат истински отношения, усвояват езика на възрастните именно тогава, когато техния мозък е готов за това. В следващите глави ние ще поговорим за това, как юношите и девойките в тази възрастна категория се учат да владеят себе си на работата и в любовта, което им помага да станат истински професионалисти в своята сфера на дейност и да постигнат успех в личния живот. Те се учат да строят отношения с други хора и да достигат поставените цели, което ги прави щастливи и уверени в себе си. Те се учат да мислят „с изпреварване”, докато определящите моменти от техния живот не се окажат в миналото. Младите хора в периода 20-30 години, които неефективно използват своя мозък, стават тридесетгодишни възрастни хора, които чувстват себе си нереализирали се в професионален и личен план. Такива хора просто изпускат възможността достойно да изживеят оставащата част от своя живот.

Много е лесно да се позволи на неопределеността да вземе връх, да се скриеш някъде в градската тълпа или в родителския дом, и да се чака, докато нашия мозък съзрее сам по себе си и ние по някакъв начин получим правилните отговори на всички тези въпроси, които живота поставя пред нас. Но нашият мозък съвсем не е устроен така. И животът не е устроен така. Освен това, дори и нашия разум да може да почака, любовта и работата не могат да чакат. Възрастта 20-30 години действително е най-подходящия етап за активни действия. Именно от това зависи нашата способност „да мислим изпреварващо” в периоди на неопределеност.