Възприятието на реалността: „правилата на Макнотън“ и „втория живот“

На 20-и януари 1843 година, петдесетгодишен държавен служител напуска апартамента на премиер-министъра на Великобритания Робърт Пил в Уайтхол и тръгва по Даунинг стрийт към гара Черинг крос. Зад гърба му, небрежно облечен мъж изважда от джоба си пистолет, и практически от упор стреля в гърба му.  Лондонската конска полиция, станала свидетел на случилото се, бързо обезоръжава стрелеца. Жертвата се оказва Едуард Драмънд, личен секретар на премиер-министъра, а стрелеца е – Даниел Макнотън, собственик на неголямо дървообработващо предприятие в алзгоу, който преди няколко години бил продал своя бизнес.

Както се изяснява в последствие, Макнотън бил завладян от мания за преследване, струвало му се, че управляващата партия на консерваторите му е обявила война, че регулярно му пращала шпиони и практически така, го довела до разорение. Той решил да нанесе предупреждаващ удар, да стреля първи, и жертва трябвало да бъде не Драмънд, а самия премиер-министър Робърт Пил.

На Едуард Драмънд била оказана помощ, раната не изглеждала сериозна и всички лондонски вестници вече пишели за неговото успешно възстановяване, когато, неочаквано, лекарите открили вътрешно кръвотечение. Секретарят на Пил починал пет дни след стрелбата.

Даниел Макнотън застанал пред съда, където съобщил за преследвания от страна на торите. Медицинското заключение диагностицирало несъмнено психическо разстройство от параноиден тип. Обвинението имало стремеж да докаже, че „въпреки частичното помътняване на съзнанието, обвиняемият все пак е действал като съзнателен и отговорен субект, който разбира последствията от своите действия, и който трябва да понесе заслужено наказание“. Защитник бил известния в цял Лондон по това време блестящ юрист Александър Кокберн (на който, да получи перство пречела само кралица Виктория, тъй като не одобрявала неговото чрезвичайно увлечение по женския пол).

Той настоявал, че подсъдимия „не е контролирал своите действия, и за това не може да носи отговорност за тях“. След не особено дълго съвещание, съдебните заседатели се съгласили с доводите на Кокберн. Даниел Макнотън бил признат за невиновен на основание - лудост. Откарали го в психиатрична болница, където той починал две години по-късно. 

Но историята не завършва с това.

Възбудена от гръмкото произшествие, Палатата на лордовете поискала от специално създадена съдийска комисия да отговори на няколко „хипотетични въпроса“. А именно: да се сформулират ясни критерии, по които подсъдимия може да бъде признат за отговорен за своите действия, дори и да страда от помътняване на разсъдъка. Отговорите, които съдиите дали, влезли в историята като „правилата на Макнотън“ и много бързо от предмет на юридически спор станали източник на нови литературни, философски, психологически и социологически прозрения.

Ние все още отчасти сме запознати с „правилата на Макнотън“ от филмите, където в хода на съдебното заседание представителите на защитата или обвинението произнасят фразата „...той не е бил способен да отличи добро от зло и не е разбирал последствията от своите действия“. Това е второто правило на Макнотън. Един от въпросите зададени от лордовете звучал така: „Ако човек под влиянието на болезнено- разстроено възприемане на фактите действително извърши престъпление с тежки последствия, това освобождава ли го от юридическа отговорност?“

Съдиите отговорили по следния начин: „...при това допускане, което направихме по-рано, а именно, че спорното лице притежава само частично, избирателно разстроено възприятие, а в други отношения то е здраво, ние предполагаме, че за неговата отговорност трябва да се съди, разбирайки неговите постъпки в такава ситуация, при която все едно, че фактите по отношение на които се наблюдава болезнено заблуждение съществуват реално («…he must be considered in the same situation as to responsibility as if the facts with respect to which the delusion exists were real»). Например, ако под влиянието на заблуждение това лице предполага, че на неговия живот ще посегне друг човек, и лицето убие този човек, тъй като е убедено, че това е самозащита, - убиеца  може да бъде освободен от наказание. Ако неговото заблуждение се състои в това, че покойния едва ли не е причинил сериозна вреда на неговата репутация и благосъстояние, и той е убил този човек като отмъщение за такава предполагаема вреда, убиеца подлежи на наказание“.

С други думи, Макнотън е бил оправдан не защото в момента на извършване на престъплението се е намирал в илюзорен свят, създаден от неговото болезнено въображение. И не защото, както твърдял неговия адвокат, той не е можел да контролира своите действия. Той е бил оправдан, защото в неговия въображаем свят срещу него се е водил безжалостен политически лов, и той е действал със съображение самозащита, извършвайки покушение срещу главния източник на опасността. Ако Макнотън – намирайки се точно в това състояние – е стрелял в Драмънд, за да „предаде послание на Пил“, той по-скоро щеше да бъде осъден на смъртно наказание. Тъй като това не би било вече самозащита дори и в свят на безумие.

Правилата на Макнотън и до днес остават уникален прецедент и практическо ръководство за юристи. Ако човек, който живее в свят на безумие, предполага, че е агент на тайните служби и му е поръчано да отстрани вражески шпионин, той – за извършеното убийство – подлежи на принудително лечение. Ако човек, страдащ от психическо разстройство, убие своя съсед за това, че си представя, че съседа има любовен роман с жена му, той трябва да бъде признат за виновен в убийство.

Английските съдии по този начин признали, че света на безумието е свят sui generis, „структурно подобен“ като света на здравия смисъл, и неговите обстоятелства имат решаващо значение при произнасянето на присъдата.

Но какво означава „структурно подобен“? И кое има решаващо значение: структурното подобие на световете или тяхната суверенност, независимост един от друг?

Половин столетие след изстрела на Даунинг стрийт, в Харвард била издадена книгата на Уилям Джеймс „Принципи на психологията“ (1890) – един труд, на който било съдено да промени целия облик на психологията на 20 век. Двадесет и първа глава в тази книга се нарича „Възприятие на реалността“. В нея, Джеймс за първи път обосновал тезиса за множествеността на относително автономни (но подобни един на друг) светове, като предложил тяхната първична класификация. При Джеймс тези светове са седем:

1) Свят на усещанията или физическите „неща“, постигнати инстинктивно и притежаващи такива качества, като топлина, цвят и звук, и такива „сили“, като живот, химическо сродство, гравитация, електричество.

2)  Свят на науката или физическите неща, постигнат от учените и лишен от вторични качества и „сили“ (в общоприетия смисъл), в който реални са само твърдите тела, течностите и „законите“ за тяхното движение.

3)  Свят на идеалните връзки или абстрактните истини, приеман на вяра или можещ да бъде приеман на вяра от всички и изразяван под формата на логически, математически, метафизически, етически или естетически твърдения.

4) Свят на „идолите на племето“, илюзии и предразсъдъци, общи за един народ. Всички образовани хора го признават в качеството на една от подвселените. Например, към този свят принадлежи въртенето на небето около земята. Това въртене не се признава в друг свят, но като „идол на племето“ то реално съществува. За някои философи „материята“ съществува само като идол на племето. В науката такъв „идол на племето“ са „вторичните качества“ на материята.

5) Различните свръхестествени светове: християнския ад и рай, света на хиндуистката митология и т.н. Всеки от тях е една непротиворечива система, между частите на която има определени връзки. Например, тризъбеца на Нептун не притежава никаква реалност в хистиянския рай, но в пределите на класическия Олимп някои негови свойства са истинни, независимо от присъствието или отсъствието на вяра в реалността на класическата митология като цяло. До тези светове на религиозната вяра могат да бъдат поставени още преднамерено измислени светове – света на „Илиада“, света на крал Лир, света на „Записки от Пиквикския клуб“ и т.н.

6) Различните светове от индивидуални мнения, които са толкова на брой, колкото са и хората.

7) Световете на чистото безумие и лудост са също безкрайно разнообразни.

Тази класификация малко напомня знаменитата борхесовска класификация на животните, в която любимите животни на императора съседстват с животни, които туко-що са разбили ваза за цветя, или пък са нарисувани с тънка четчица от камилска вълна (не случайно Борхес е бил фен на джеймсовката философия). От друга страна Джеймс детайлно анализира общото, което е свойствено за нашето възприятие на реалността във всеки един от тези светове:: било то „върховната реалност“ на света от ежедневния живот или реалността на света на безумието. Главното им свойство е – непротиворечивост. Всички тези светове – на здравия смисъл, науката, литературата или безумието – блокират съмнението в тяхната собствена реалност дотогава, докато вие се намирате „вътре“. Вие не се съмнявате в реалността на стола на който седите. Дон Кихот не се съмнява в реалността на великаните. Физикът не се съмнява в реалността на атомите. Това не означава, че в атомите, великаните и стола не можем да се усъмним. Това просто означава, че вие не трябва да се усъмнявате в тях, докато се намирате в техните светове (на здравия смисъл, на безумието или физиката).

В какво отношение се намират тези светове един спрямо друг? Те „суверенни държави“ със свои собствени закони ли са или просто им е присъща някаква вътрешна логика? Могат ли тези светове да се пресекат и да се нагодят един към друг? Има ли сред тях „митрополии“ и „колонии“?

Всички тези въпроси са част от „джеймсовския проблем“ (този проблем възниква само тогава, когато ние следвайки английските съдии признаем  тезиса за множествеността от светове и тяхното относително подобие един на друг). Развитието на феноменологията в работите на Едмунд Хусерл придало на „джеймсовския проблем“ особено звучене. Ученикът на Хусерл, създателят на феноменологическата социология Алфред Шюц, пренася този проблем в социологията: как е устроено нашето съществуване с Другите във всеки от тези светове?

Работата на Шюц „За множествеността на реалностите“ – е класика в социологията за повседневния живот. Преди всичко, защото, на ежедневния живот Шюц (след Джеймс),  резервира особено и привилегировано място. Светът на здравия смисъл – това е „върховната реалност“. След него следват (по степените на убиване на реалността) – въобръжаемите светове на изкуството, всевъзможните фантазии, игри, научни теории, религиозни преживявания и, накрая, съновиденията. Всеки свят, според Шюц, притежава свой „когнитивен стил“: начин за блокировка на съмненията в нещо, начин на действия, начини на преживяване на собственото „Аз“, начини на отношение към другите хора, начини за възприемане на времето. Всичко това е скрепено от особеното „напрежение на вниманието към живота“ (термин на Анри Бергсон) – то е максимално – в ежедневния живот и минимално – в света на съновиденията.

Две главни аксиоми на феноменологическата социология:

а) световете са затворени, прехода от един свят в друг (когато се вдига театралната завеса, когато се прекъсва съновидението, когато идва преживяването на религиозен екстаз и т.н.) е съпроводен от „шок“ или „скок“ (този термин Шюц взаимства от С. Киркегор);

б) световете не са равноценни – всички те са „колонии“ на ежедневния живот от който произхождат. И именно с това се обяснява тяхното структурно подобие.

Първият тезис при Шюц е по-съществен от втория – световете са суверенни. Затова шюцевското решение на „джеймсовския проблем“ означав буквално следното: ежедневие – това е ежедневие, игра – това е игра, сън – това е сън, а безумие – това е безумие. Не съществува никаква „формула за трансформация“ на съдържанието на един свят в съдържанието на друг, което означава, че човек, който се намира в света на безумието, не може да съди по законите на света на здравия смисъл. Суверенитетът на световете е по-важен от тяхното „структурно родство“ (на което акцентира вниманието Джеймс).

Днес „джеймсовкият проблем“ отново заставя философи и социолози да се обръщат за примери към съдебната практика. Например, за възбуденото дело против създателите на мащабния мрежови проект «Second Life» през юни  2007 г.  «Second Life» - е една от най-популярните в днешни дни триизмерни онлайнови вселени. Към началото на 2008 г. в играта са били зарегистрирани повече от 10 млн. участника. В същността си, става дума за строителство (във виртуален свят) на своего рода утопична държава. Но с реалните пари, заработени във „Втори живот“  линден-доларите лесно се обменят за налични. (И обратното, съответно). Именно това обстоятелство позволило на ФБР да започне углавно преследване на съдателите на играта за „откриване на игрални домове“ – доколкото на виртуалната територия на „Втори живот“ участниците можели да похарчат своите вируални спестявания не само във виртуалните магазини, но и в виртуални ресторанти, казина.

Признавайки, че играча, който се намира във въображаемия свят на компютърната игра е длъжен да се ръководи от правилата на реалния свят (например, „да не играе хазартни игри“, които са забранени на по-голямата част от територията на САЩ), американските власти се върнали към "правилата на Макнотън". Техният въпрос напомня въпросите на Палатата на лордовете към колегите съдии и сюжета на филма "Начало": ако казиното се намира не в реалния, а във вуртуалния свят, остава ли то игрален дом? Кое е по-важно: това, че това е "игра" ил това, че е "игра в играта"? Ако за нас централен е тезиса за структурното подобие на световете (по Джеймс) -  то казиното в «Second life» трябва да се забрани, ако по-значим е тезиса за суверинитета (Шюц) - в света на компютърните игри не трябва да се разпространяват законите на САЩ, както те не се разпространяват и в света на сънищата или литературата. Ако Шюц не е прав, то след иска на ФБР към Linden Lab Corp. (създателите на "Втори живот"), трябва да последва иск от възмутените фенове на сагата "Игра на престолите" към писателя Джордж Мартин за убийството на единствения положителен персонаж - Едуард Старк.

За избягване на неприятностите, хазяите на илюзорния свят закрили всички съмнителни заведения (с което нанесли съществен срив в икономиката на цялата вселена). Това, между впрочем, не ги спасило от обвинението "в създаване на благоприятни условия за пропаганда на тероризма и организация на престъпни съобщества". (доклад на ФБР, 2011).

Следващият въпрос: как да различим "авторските светове" и "световете неръкотворни"?

Съновидението или безумието, предположително, не са "авторски проекти". Тогава как света "Втори живот" има напълно конкретен творец и създател - Корпорацията Линден-Лаб. Значи ли това, че между тези светове и световете на безумието няма разлика? За Джеймс и Шюц - при всички тези разногласия - няма разлика. Това означава, че е невъзможно да се установи да се измери отговорността на демиурга (както е невъзможно да се установи степента на отговорността на Господа за извършеното от хората).

За да въведат в теоретическата логика фигурата "творец на реалността", на социолозите им се наложило да се откажат от двете аксиоми на Джеймс-Шюц: световете повече не са затворени и ежедневието не заема вече сред тях толкова привилигировано място. Това теоретично решение (принадлежащо на Ървин Хофман) не е просто още нещо ново за социологическа теория.

Впрочем, това е вече предмет на друго есе.

Виктор Вахштайн

Радикалният емпиризъм на Уилям Джеймс

Уилям Джеймс (англ. William James;  11 януари 1842, Ню-Йорк — 26 август 1910, Чокоруа, окръг Карол (Ню-Гемпшир) — американски философ и психолог, един от основателите и водещ представител на прагматизма и функционализма

В културната история на Америка няма да намерим много мислители, съпоставими по своето влияние с Уилям Джеймс. За разлика от възгледите на Пирс (Чарлз Сандърс Пирс (1839-1914) е американски философ-идеалист, логик, математик и естественик), въздействието на неговите идеи изначално се разпространило зад пределите на собствената научна и философска сфера. Затова безусловно е способствал активно пропагандирания от тях прагматизъм - като широк мироглед, призван да осмисли различните страни на човешкия живот и по определен начин да го преобразува.

Уилям Джеймс  (1842 - 1910) произхожда от дълбоко религиозно семейство. Неговият баща е бил последовател на религиозно-мистичното учение на Сведенборг и това, верояно, е оказало влияние върху позицията на Джеймс по философските въпроси на религията, и особено в знаменитата книга „Многообразие на религиозния опит“ (1902). Негов брат е известния писател Хенри Джеймс. Научно-философската дейност на Джеймс е свързана с Харвардския университет, където той завършва медицинския факултет. Първоначално в него той преподава физиология, след това психология (той е един от първите в Америка, които се занимават с експериментална психология), а от 1880 г. – философия. Философията в Харвард, в тези години, е един от най-важните предмети. Американската философия от края на 19 в. и първите три десетилетия на 20 в. – това (основно) е философията на Харвардския университет.

На перото на Джеймс принадлежат многочислени работи, най-известните от които са „Воля за вяра“ (1897), „Прагматизъм“ (1907) и „Плуралистическата вселена“ (1909). Славата на водещ световен психолог му донася неговия труд „Основания на психологията“ (1890). Всъщност, както бе споменато, Джеймс се е ползвал с широка известност и е получил признание още по време на своя живот. Неговите текстове притежават голяма емоционална сила, макар че аргументацията в тях е значително опростена. Той считал, че прагматизма е просто новото наименование на стар начин на мислене (между другото, Дюи започнал да твърди, че това е беконовското мислене), мисленето  - от което хората се ръководят в своята ежедневна практика. Такъв начин на мислене не признава абстрактни категории и всевъзможни „първи принципи“. 

Победата на прагматизма, както предположил Джеймс, ще бъде обусловена от това, че той ще възпроизведе най-голямо впечатление в „нормалните умове“. 

В хода на развитие на философията, ожесточеното противопоставяне на различни системи е имало своето място. Затова в съвременната епоха, подчертавал Джеймс, прагматизма трябва да бъде издигнат като метод за „изглаждане на философски спорове“. Това е именно метод, а не учение, и той носи неутрален и антидогматичен характер. Прагматизмът също така сближава наука и метафизика.  „Той (прагматизма) , пояснява Джеймс сравнението (направено от италианския прагматист Дж. Папини), е разположен по средата на нашите теории, подобно на коридор в хотел. Неизброим е броя на стаите в този коридор. В една стая вие ще намерите човек, който пише атеистичен трактат; в близост до него е друг човек, който на колене се моли за повече сила и вяра; в третата – химик, който изследва свойствата на телата; в четвъртата се обмисля някаква система на идеалистическата метафизика; в петата – се доказва невъзможността на метафизиката. Но коридорът принадлежи на всички; всички могат да се възползват от него, ако желаят да намерят удобния път, за да влязат или излязат в своята стая“.

В основата на философските противопоставяния, Джеймс виждал психологическото различие на „философските темпераменти“ , на мекото и твърдото. Между другото, за прототип вероятно са му служили колегите – харвардския професор Дж. Ройс (религиозен философ, близък до школата на британския Абсолютен идеализъм) и Ч. Райт (философ с позитивистки принос). Различието на темпераментите се обуславя от това, че едни философи се оказват рационалисти (а също интелектуалци, идеалисти, оптимисти, вярващи, поддръжници на свободната воля, монисти и догматици), а други – емпиристи (а също сенсуалисти, материалисти, песимисти, невярващи, детерменисти, плуралисти и скептици). Джеймс осмивал крайностите на тези позиции и подчертавал, че прагматизма взема най-доброто от тях, защото „нашето уважение към фактите не може окончателно да изгаси в нас огъня на религиозността“.   

Например. На крайностите на оптимизма и песимизма, той противопоставя прагматичната гледна точка на мелиоризма, съгласно която спасението на света е и ненеизбежно, и не невъзможно – всичко е в ръцете на действащия човек.

За разлика от Пирс, Джеймс непрекъснато използвал понятието за „истина“. Читателят на неговите произведения обаче, непрекъснато се оказва дезориентиран в разнообразието от срещаните определения за истина. Това означава, че между тези определения няма смислова връзка. Те взаимно се допълват и поясняват едно с друго, но самата „истина“ излиза като синтетично понятие, обозначаващо различни аспекти на прагматичния подход. 

Пример. С трактовката за прагматизма, като метод за изглаждане на фислософски спорове, е свързано определението за истината като посредник (миротворец), който подготвя хората за измененията в бъдещето и едновременно стова не им дава рязко да се ровят в миналото. Истината се представя като програма от бъдещи действия по изменение на реалността.

Истината за Джеймс, също така, е - това, което се случва, произхожда от идеите; това е „драгоценното оръжие на действието“, а думите, които изразяват истини – са инструментариума в нашия опит. В същото време, истината е родовото название за всички видове ценности, действащи в опита. Истината, по Джеймс, дори в абстрактната сфера на логиката и математиката съхранява своята ценностна, направляваща функция. Работата е в това, че и най-отвлечените логико-математически системи, в крайна сметка позволяват фактите да бъдат класифицирани според чувствения опит и затова се оказват применими към действителността.

Епистемологическият аспект на понятието истина е заклещен в определението, че истинските идеи са тези идеи, които ние можем да усвоим, потвърдим, подкрепим и потвърдим. От друга страна, лъжливите идеи са тези, с които това не можем да направим. При това, истината необезателно се явява непосредствено верифицируемо вярване. Джеймс предлага една идея да бъде наречена „истинска“ – когато тя започва с някакъв процес на проверка, а „полезна“ – когато е изпълнила своето предназначение в опита. По този начин се получава, че ние изначално сме задължени да вярваме в истинността на своите идеи (ако не ги докажем, ще си платим).

Всички приведени разяснения на понятията за истина, са обединени от разбирането за нея – като процес или характеристика на човешката дейност. Американския философ казвал, че чисто обективните истини, при установяването на които субективното удовлетворение не би играло накаква роля (като съчетание на старите елементи с опита на новите) – не могат да бъдат открити. Прагматизмът отхвърля философското обожествяване на истината като нещо статично, неизменно и отделено от практически ориентирания свят на нашия опит.

В светлината на разглежданите концепции за истина, Джеймс поставя въпроса за нейното отношение към класическата (традиционна) концепция за истина, като съответствие на нашите идеи (понятия, изказавания) за действителността. Отговорът на този въпрос е важен и заради това, че самия Джеймс е определял „действителността“ като всичко това, което трябва да бъде считано за истина. „Съответства“ на действителността, - пише той, - в широк смисъл думата може да означава само това, че ние се движим или „спрямо нея“ или „около нея“, или че сме в активно :съприкосновение с нея“, че сме в състояние да й въздействаме (на действителността) или на нещо свързано с нея, и това е по-добре, отколкото, ако това съответствие го нямаше“.

Това е по-добре в теоретично или в практично отношение?!

Често „съответствието“ означава просто този отрицателен факт, че от тази реалност не изхожда нищо противоречиво, нищо, което да загражда пътя по който уверено ни водят нашите идеи.

Копирането на действителността – това е едно от най-важните видове съответствия с нея, но той далеч не е най-съществения. Съществен е процеса на движение. 

Всяка идея, която ни помага да оперираме (теоретично или практически) с известната ни реалност, или с нещо, което се отнася към нея, е идеята, която не ни води напред в заблужденията, а напротив – фактически ни съдейства в приспособяването на нашия живот към цялата обстановка на действителността. Подобна идея в достатъчна степен съответства на действителността. Тя може да бъде разглеждана като „истинска“ по отношение на тази действителност.

С подобни разсъждения, Джеймс „отвежда“ кореспондентната трактовка за истината към едно огрничено приложение, считайки, че тя обхваща само един аспект на дижението към реалността. Той застава срещу абсолютизацията истината да се трактува като „съответствие“.  Прагматизмът на Джеймс не приема тази трактовка защото за него действителността не е нещо готово и завършено, а се намира в процес на постоянно развитие и очаква своето завършване, в това число – и от бъдещето.

Каква е структурата на тази изменяща се действителност?

Първо. За нейна основа се поставя потока от усещания. Разглеждайки действителността само в този аспект, ние можем да говорим за „истинност“ и за „лъжливост“.

Второ. В действителността трябва да бъдат включени отношенията между усещанията. Джеймс счита това положение за изключително важно и нещо, което основно отличава неговата позиция от позицията на британските емпиристи. Работата е в това, че емпиристите не са можели да отговорят на критиката на идеалистическите си опоненти и да обяснят – от къде се вземат отношенията между елементите на чувствения опит? Пренасяйки тези отношения в пределите на самия опит, Джеймс се отървава от необходимостта да се прибягва до някакви „извън опита“ (трансцедентални) източници на отношения. Именно за това той нарича своя емпиризъм – „радикален“.

Два вида отношения се натрупват в рамките на опита. Това са изменчивите отношения за „място“ и „време“, които носят външен характер. Болшинството усещания са именно такива, но възможни са още и вътрешни (съшностни) усещания, които се коренят в природата на самите съотнасящи се обекти. Областта на вътрешните усещания трябва да се ограничава до сферата на логиката и математиката. Само в тези предели може да се говори за истинността като съгласуваност (когерентност) на нашите понятия. Джеймс е критикувал английските и американските неохегелисти, които считали, че сички отношения са вътрешни.

Трето. В действителността се включва сбор (съвкупност) от предишни истини, с които всяко ново изследване е длъжно да се съобрази. Благодарение на това – опита има непрекъснат (непреривен) характер.

На това ниво, истината е не отношение на нашите понятия към външночовешката реалност, а е отношение на концептуалните части на опита към чувствените. Джеймс подчертавал, че разликата между „мисли“ и „вещи“, между „познаващ“ и „познаваем“, а също и между „субект“ и „обект“, трябва да се разглежда с термините за външни отношения между елементите на нашия опит. Прагматизмът допуска както единство, така и разединение на частите на опита.

И така, понятието за опит, за Джеймс е важно (изходно). Субективността и обективността са само функционални атрибути на опита. Като „субективен“ той (опита) се представя, а като „обективен“ – е представен. В тази връзка, американския философ критикувал традиционните потивопоставяния между дух и материя, душа и тяло, изпреварвайки знаменитата критика на Дж. Дюи срещу всевъзможните дуализми. Джеймс отбелязвал, че философите са измислили особена субстанция под название „съзнание“ (consciousness). Но „привържениците му (на съзнанието) улавят глухото бучене, разпръснато от изчезващата „душа“ в атмосферата на философията“. Преобраз на духа, считал Джеймс, е бил обичайния процес на дишането. Затова вместо рационалистическото „аз мисля“ можем да кажем „аз дишам“.

Джеймс твърдял, че отрича само субстанционалността на съзнанието, но не отрича неговото функционално значение. Тази функция – е познавателна. С помощта на съзнанието ние фиксираме факта, че вещите не само съществуват, но и се познават. Ако признаем наличието на „чистия опит“, тогава познанието може да се трактува като особен вид външни отношения между елементите на опита. Съзнанието не се свежда нито към особен вид вещество, нито към способ на битието“.

Единната част на опита, - пише американския философ, - взета в определен контекст, играе ролята на познаваща, на душевното състояние на „съзнанието“; така както в друг контекст същия този отрязък на опита, ще играе ролята на вече познато нещо, с обективно „съдържание“.

Джеймс, в своята теория на „чистия опит“ и функционалните отношения между неговите елементи е близък до теорията за „неутралните елементи“ на австрийския философ и учен Е. Мах. Но все пак именно джеймсовската теория е послужила за основа на позицията на американцките неореалисти, които през 1910 г. излизат с програмен манифест, а също и с концепцията за „неутрален монизъм“, разработен от Б. Ръсел в книгата „Анализ на съзнанието“ (1921). Впоследствие различните варианти на теорията за „чистия опит“ е критикувана от тези философи, които, отскачайки от кантианското „спиране“, подчертавали концептуалната (теоретическа) претовареност на нашия опит.

Ако в своите философски работи Джеймс е говорил за познавателната функция на съзнанието, то в психологическите произведения той определя съзнанието като някаква непрекъсната изменчивост на опита. При това той вкарва и започва да използва, широко разпространеното понятие „поток на съзнанието“. Това понятие също толкова активно използва в своята теория за „продължителността“ като непрекъснатост, френския философ А. Бергсон. Истина е обаче, че за разлика от него, Джеймс не е бил поклонник на метода на самонаблюдение на „вътрешния живот“ на хората.

„Всеки твърди, - пише той, - че самонаблюдението разкрива пред нас смяната на душевните състояния, осъзнавани от нас в качеството на вътрешен душевен процес, противополагащ се на тези външни обекти, които ние с негова помощ (съзнанието) познаваме. Всеки път, когато аз се опитвам да вникна (забележа) в своето мислене активноста като такова, аз се натъквам непременно на чисто физически факт, на някакво впечатление, идващо от главата, брадата, гърлото или носа. Освен това ми се струва, че душевната активност е по-скоро постулиран, отколкото даден непосредствено чувствен факт...“

В своята философия на религията (която всъщност е и психология на религията), Джеймс се придържа към сформулираните от него прагматични принципи. Така например, той отбелязва, че вярата на хората в това, че бог съществува може да бъде истина, само ако твърдението за съществуването е насочено и обозначава тези духовни потребности на хората, които религиозната вяра би могла да удовлетвори. Джеймс, който не е отдавал предпочитания към нито една конфесия, е бил в същото време дълбоко религиозен човек, подчертвайки дълбоко личностния характер на задълбочените религиозни вярвания на хората. Особен интерес в него, като изследовател, предизвиквали описаните в рзлични източници случаи на мистично озарение, екстремални факти на проява на религиозното чувство и прочие. Той сам правел описания на емоционалния живот на вярващите, на „енергетическия“ подем, който изпитва този, който се приобщава към религията. Неговото обяснение включва също и вземането под внимание на биологичните и физиологичните фактори при религиозното чувство. Джеймсовата философия на религията е имала и има и до днес многочислени последователи в САЩ.

Защо да се създава квантова теория без наблюдател?

Науката преди всичко е интересна със своята непредсказуемост. Сред физиците, а и не само, е известна историята за това, че в средата на XIX век професор Филип фон Жоли разубеждавал младия Макс Планк да се занимава с теоретична физика, твърдейки, че тази наука е близко до завършването и че в нея са останали само незначителни проблеми. Планк, за щастие, не го послушал и станал основоположникът на квантовата механика, една от най-успешните теории в историята на физиката. Болшинството технически достижения на XX век справедливо се свързват с квантовата механика. Атомната енергия и лазерите, теорията за елементарните частици и физика на твърдите тела, успехите в наноелектрониката и теорията за свръхпроводимостта, са немислими без квантовата механика. Тези, предизвикващи възхищение успехи доведоха до почти всеобщата вяра в справедливостта на основните принципи на квантовата механика. Съмнения, изглежда, тук са неуместни. Но семинара „Квантова теория безнаблюдател“ в университета на немския град Билефелд 22-26 април 2013 година свидетелстват за това, че всичко не е чак толкова еднозначно. Семинара се проведе в рамките на програмите на научни изследвания на Европейскотосъобщество „Фундаментални проблеми на квантовата физика“. Програмата включваше четири основни теми: 1) квантова теория без наблюдател, 2) ефективно описание на сложните системи, 3) квантова теория и теория на относителността, 4) от теория към експеримент. 

За обосновка на необходимостта от подобна програма се казва, че сега много учени са съгласни с известното изказване на Айнщайн от 1926 година: „Квантовата механика, несъмнено, впечатлява. Но вътрешният глас ми говори, че това не е, все пак, нещо реално. Теорията говори много, но тя не ни приближава към тайната на Създателя. Аз, във всеки случай съм уверен, че Той не играе на зарове“. Съдейки по състава на участниците в програмата, учените, съгласни с Айнщайн, бяха действително немалко. В програмата MP1006 вземат участие учени от 22 европейски страни и Израел, а също и от отделни университети на САЩ, Австралия, Индия, Мексико и Южна Африка. 

В качеството на мотивация за необходимостта от създаване на квантова теория без наблюдател се цитира едно от изказванията на ирландския физик Джон Бел (1928–1990): „Формулировката на квантовата механика, която намирате в книгите, предполага разделение на света на наблюдателя и наблюдаваното, но не ви се казва, къде минава това разделение – от коя страна на очилата, например, или от коя страна на моя оптичен нерв...По този начин, ние имаме теория, която е фундаментално неясна“. Този проблем не е нов. Той е възникнал, след като съвсем младия Гейзенберг през 1925 година предлага да не се описва това, което се случва, а това, което се наблюдава. По спомените на самия Гейзенберг, в една беседа, след негово изказване през 1926 година в Берлинския университет, Айнщайн казал, че „ от принципиална гледна точка, желанието да се построи теория само на наблюдаваните величини е съвършено нелепо.  Защото в действителност всичко стои иначе. Само теорията решава, какво именно може да се наблюдава. Виждате ли, наблюдението, най-общо казано, е една много сложна система“. След 63 години, през 1989 година, в статията „Против измерението“, Бел пише: „Айнщайн казваше, че теорията определя кое може да бъде „наблюдавано“. Аз мисля, че той беше прав: „наблюдение“ – това е крайно сложен процес за теоретично описание. Затова такова понятие не трябва да има във формулировката на една фундаментална теория“. По този начин, съгласно мнението не само на Бел, но и на достатъчно голям брой учени, които са съгласни с него, в най-успешната теория на XX век има такива понятия, които НЕ ТРЯБВА ДА ИМА при формулировка на фундаментална теория. Струва ли си да се обръща внимание на това? Отговорът на този въпрос, очевидно, е свързан с отговора на въпроса за целите на научното изследване. 

Ортодоксалната квантова механика се е отказала от това, че Айнщайн е считал за „висша цел на цялата физика: пълното описание на реалното ъсътояние на произволна система (съществуваща независимо от акта на наблюдение или съществуването на наблюдател)...“ Този отказ е следствие от това, че Гейзенберг, Бор и др. Са загубили надежда за възможността от реалистично описание на някои явления, такива например като: ефекта Щерн-Герлах. Щерн и Герлах, през 1922 година открили, че измерваните значения в проекцията на магнитния момент на атомите имат дискретни значения. През 1949 година Бор пише, че „както ясно показаха Айнщайн и Еренфест (през 1922 година), наличието на такъв ефект поставя непреодолими трудности пред всеки опит да си представим нагледно поведението на атома в магнитното поле“. А  след 32 години Бор пише: „Заради явления от подобен род сред физиците възникна скепсис за относителната възможност по създаване на непротиворечиво пространствено-времево описание на процесите, протичащи на атомни и субатомни нива...Освен това, някои започнаха да твърдят, че атомите и субатомните частици нямат определени параметри, освен тези, които наблюдаваме. Не съществува, например, определено значение на параметъра по който би било възможно да се различат частиците, близки до анализатова Щерн-Герлах, до отклонението на тяхната траектория нагоре или надолу. В действителност, реално не съществуват дори и частици“.

Пример за неравенството на Бел, предложен от самия Бел

Частица със спин 1/2, например електрон, в градиента на магнитното поле се отклонява нагоре или надолу. Когато пътя в ниската траектория е закрит, минават само електроните с положителна проекция на спина по избрано направление на градиента на магнитното поле. Може да се напише очевидното неравенство: вероятността, че електрона ще мине при вертикална ориентация (0°) и намя да премине след завъртане на 45° плюс вероятността, че юе премине при 45° и няма да премине при 90°, е непо-малка от вероятността да премине при 0° и да не премине при 90°. Това може да се запише с формулата P0+P45– + P45+P90– ≥ P0+P90–. Неравенството е съвършено очевидно. Всеки електрон, преминал при 0° и непреминал при 90°, трябва да увеличи първата вероятност, ако той не може да премине при 45°, или втората вероятност, ако той може да премине при 45°. Съгласно основите на квантовата механика, акта на измерване променя състоянието. След измерването на проекции при ориентация 0° вече са невъзможни измервания в същото състояние при ориентация  45°. За АПР-двойките, измервания при различна ориентация са възможни при изпълнение на изиксванията за локалност: измерването на една от частиците на АПР-двойката не може мигновенно да повлияе на състоянието на втората частица. При изпълнение на това изискване, вероятността, че частица А няма да премине при ориентация 45°, е равна на вероятността, че спомагателната частица B ще премине през тази ориентация: P45– = P45+B. От тук се получава и неравенството на Бел: P0+P45+B + P45+P90+B ≥ P0+P90+B, което може да бъде проверено. Но по-важен от експерименталната проверка е факта, че квантовата механика предсказва това нарушение: P0+P45+B + P45+P90+B = 0,1464, а P0+P90+B = 0,2500, съгласно нейните предсказания. Причината за такова предсказание може да бъде само нарушение принципа на локалността: акта при измерване на частица B мигновено влияе на резултата при измерване на частица АА, независимо от разстоянията между тях. 

Въпросът за съществуването на параметри до наблюдението, е бил главен предмет на спора между основополжника на квантовата теория Гейзенберг, Бор и др., от една страна, и Айнщайн, Шрьодингер и др. – от друга страна. През 1951 година Шрьодингер пише, че „Бор, Гейзенберг и техните последователи...имат предвид, че обекта не съществува независимо от наблюдаващия субект“. Той изразява своето несъгласие с това, че „дълбокото философско размишление относно отношенията обект и субект и за истинското значение на разликите между тях, зависи от количествените резултати на физическите или химическите измерения“. Айнщайн изразил своето несъгласие, в частност, с известното изказване: „На мен ми се иска да мисля, че Луната съществува, даже когато не я гледам“. Най-известният епизод в този спор на гигантите е появата на статия през 1935 година от Айнщайн, Подолски и Розен (АПР).

АПР имали стремеж да докажат, както през 1981 година пише Бел, „че теоретиците, създали квантовата механика, необмислено са прибързали да се откажат от реалността на микроскопическия свят“. Но сега, статията АПР е известна на болшинството не с това доказателство, а с АПР-корелацията, която самите АПР считали за невъзможна, а много съвременни автори считат за реално съществуваща. Това е и големият парадокс в историята на АПР – корелацията. АПР-корелацията и неравенството на Бел с най-голяма достоверност доказали, че предположението за съществуване на параметри до измерването, противпоречи на ортодоксалната квантова механика. Поради нелокалността на АПР- корелацията следва, че описанието на акта на измерване не може да бъде пълен, без включването в него на съзнанието на наблюдателя.

Нелокалността е следствие от това, че има различни названия: скокът на Дирак, колапса или редукцията на вълновата функция, „квантовия скок от възможности към действителност“ (по Гейзенберг), но смисъла е един – мигновенно, нелокално, необратимо превръщане на суперпозицията в собствено състояние при измерването. Тази особена роля на акта на измерване се определя от това, че, както пише Дирак през 1930 година, „измерването винаги предизвиква скок на системата в собственото състояние на тази динамическа променлива, която се е измервала“. Този скок не може да бъде следствие от въздействие на прибор на квантовата система, така както неравенството на Бел се извежда именно от това предположение. Въздействието може да бъде всякакво друго, което е необходимо за описване на резултатите от измерването. Единственото условия при извеждане на неравенството на Бел е локалността на въздействие: изменения на условията на експеримента не могат мигновенно да повлияят на резултата от измерването в пространствено отделената област. Нелокалното въздействие на прибора има реална нелокалност, означаваща възможност да се промени миналото, което е логически невъзможно. Затова нарушението на неравенството на Бел, предсказано от квантовата механика, може да бъде само следствие от нелокалността на нашето съзнание. 

АПР-парадокс

В статията от 1981 година „«Чорапите на Бертлман и същността на реалността» Бел пише: „Философът от улицата, който не е шокиран от квантовата механика, АПР-корелацията едва ли ще го удиви. Той може да посочи множество примери за подобна корелация в ежедневния живот. Например, случая с чорапите на Бертлман. Доктор Бертлман обичал да обува чорапи с различни цветове. Какъв ще бъде техния цвят в определен ден не било възможно да се предскаже. Но когато ние виждаме, че един от чорапите е розов, ние можем да бъдем уверени че втория чорап няма да бъде розов“. Тук е описано това, което във философията се нарича въздействие на обекта върху субекта: при наблщдение се изменя състоянието на съзнанието на наблюдателя. В това няма нищо странно. Но в квантовата механика, както отбелязва Шрьодингер, „причинната връзка между субект и обект се счита за взаимна“. И „въздействието, което субекта оказва на обекта“, се проявява в АПР-корелация. Когато наблюдателят А, Алиса, вижда, че нейния електрон се е отклоник на върха в градиента на магнитното поле, тя не само ще узнае, че втория електрон на АПР-двойката се намира в състояние на спин долу, но тя дори твори това състояние. Вторият наблюдател, Боб, може експериментално да потвърди, че неговия електрон действително се намира в състоянието, избрано от Алиса. Това е и проявата на АПР-корелация. Шрьодингер охарактеризирал АПР-корелацията като обърканост на нашите знания (entanglement of our knowledge). Тези знания по парадоксален начин влияят на резултата на наблюдението. Изводът от това влияние може да бъде избегнат, само ако се предположи, че електроните до измерването имат определени значения на параметрите, които определят резултата от наблюдението. Но в този случай квантовата механика трябва да бъде заменена с теория за скритите параметри, в която трябва да бъде справедливо неравенството на Бел.

Гейзенберг и другите създатели на квантовата механика не са си задавали въпроса, от коя страна на очилата минава разделението между наблюдателя и наблюдаваното. За тях, мислители в традициите на европейската философия, това разделение може да бъде само следствие от картезианското разделение на мислещи същности и разтегнати същности.

В твърдението на Гейзенберг „Класическата физика се е основавала на предположението или, може да се каже, на илюзията, че е възможно света да бъде описан, или поне част от света, не говоря за нас самите“ се подчертава, че квантовата механика се е отказала от полярността на това разделение, когато разтегнатите същности мислят независимо от мислещите същности.

Но, отказвайки се от илюзиите, Гейзенберг не е казал, как да описваме света, говорейки за нас самите. Това, извинете, е главната причина, защо желанието да се строи теория само на наблюдаваните величини е нещо съвършенно нелепо. Затова задачата по създаване на квантова теория без наблюдател, т.е. без нас самите, винаги е била актуална. Най-известните опити за нейното решение са „многовселенната“ интерпретация, предложена от Еверет през 1957 година, и интерпретацията на Бом през 1952 година, която вдъхновила Бел за създаването на знаменитото неравенство на Бел. 

Но за болшинството физици тази задача е била и си остава непонятна. В една от своите последни работи Бел пише за една статия от 1988 година, която „особено се отличава със своя здрав смисъл“. Той отхвърля твърдението на фон Нейман, Паули, Вигнер, че описанието на „измерването“  не може да бъде пълно без включване в него съзнанието на наблюдателя“. Подобно отношение към квантовата механика от позицията на здравия смисъл е характерно за болшинството физици. Във всички, или почти във всички учебници и книги, акта на измерване (наблюдението) се разглежда като процес на взаимодействие на квантовата система не с наблюдателя, а с бездушния измервателен прибор. Заблудата за възможността да се замени съзнанието на наблюдателя с измервателен прибор е особено силна сред физиците на съветската школа.

Нашият водещ учен, лауреата на Нобелова награда академик В.Л. Гинзбург признава в предисловието на статията „Концепцията за съзнанието в контекста на квантовата механика“, публикувана в списание „Успехи на физическите науки“ през 2005 година, че, той като материалист не разбира „защо т.н. редукция на вълновата функция по някакъв начин да е свързана със съзнанието на наблюдателя“. Квантова механика са учили (и учат) така, че много не знаят не само за проблема със „съзнанието на наблюдателя“, но дори и за редукцията на вълновата функция. Авторът на статията „Две методологически революции във физиката – ключ към разбирането на основанията в квантовата механика“, публикувана през 2010 година в списание „Въпроси на философията“, признава: „Сам аз чух за нея чак след завършването на МФТИ и защитата на дисертация по кантова механика“. Затова самия факт по постановката на задачата за създаване на квантова теория без наблюдател трябва да предизвика интереса на нашите учени. Този факт свидетелства за нрастващото разбиране на значението на разботата на Джон Бел, сборника на който е бил публикуван за първи път през 1987 година и няколко пъти е бил преиздаван, за последно през 2011 година. 

Алексей Никулов