На 20-и януари
1843 година, петдесетгодишен държавен служител напуска апартамента на
премиер-министъра на Великобритания Робърт Пил в Уайтхол и тръгва по Даунинг
стрийт към гара Черинг крос. Зад гърба му, небрежно облечен мъж изважда от
джоба си пистолет, и практически от упор стреля в гърба му. Лондонската конска полиция, станала свидетел
на случилото се, бързо обезоръжава стрелеца. Жертвата се оказва Едуард Драмънд,
личен секретар на премиер-министъра, а стрелеца е – Даниел Макнотън, собственик
на неголямо дървообработващо предприятие в алзгоу, който преди няколко години
бил продал своя бизнес.
Както се
изяснява в последствие, Макнотън бил завладян от мания за преследване, струвало
му се, че управляващата партия на консерваторите му е обявила война, че
регулярно му пращала шпиони и практически така, го довела до разорение. Той
решил да нанесе предупреждаващ удар, да стреля първи, и жертва трябвало да бъде
не Драмънд, а самия премиер-министър Робърт Пил.
На Едуард
Драмънд била оказана помощ, раната не изглеждала сериозна и всички лондонски
вестници вече пишели за неговото успешно възстановяване, когато, неочаквано,
лекарите открили вътрешно кръвотечение. Секретарят на Пил починал пет дни след
стрелбата.
Даниел Макнотън
застанал пред съда, където съобщил за преследвания от страна на торите.
Медицинското заключение диагностицирало несъмнено психическо разстройство от
параноиден тип. Обвинението имало стремеж да докаже, че „въпреки частичното
помътняване на съзнанието, обвиняемият все пак е действал като съзнателен и
отговорен субект, който разбира последствията от своите действия, и който
трябва да понесе заслужено наказание“. Защитник бил известния в цял Лондон по
това време блестящ юрист Александър Кокберн (на който, да получи перство
пречела само кралица Виктория, тъй като не одобрявала неговото чрезвичайно
увлечение по женския пол).
Той настоявал,
че подсъдимия „не е контролирал своите действия, и за това не може да носи
отговорност за тях“. След не особено дълго съвещание, съдебните заседатели се
съгласили с доводите на Кокберн. Даниел Макнотън бил признат за невиновен на
основание - лудост. Откарали го в психиатрична болница, където той починал две
години по-късно.
Но историята не
завършва с това.
Възбудена от
гръмкото произшествие, Палатата на лордовете поискала от специално създадена
съдийска комисия да отговори на няколко „хипотетични въпроса“. А именно: да се
сформулират ясни критерии, по които подсъдимия може да бъде признат за
отговорен за своите действия, дори и да страда от помътняване на разсъдъка.
Отговорите, които съдиите дали, влезли в историята като „правилата на Макнотън“
и много бързо от предмет на юридически спор станали източник на нови
литературни, философски, психологически и социологически прозрения.
Ние все още
отчасти сме запознати с „правилата на Макнотън“ от филмите, където в хода на
съдебното заседание представителите на защитата или обвинението произнасят
фразата „...той не е бил способен да отличи добро от зло и не е разбирал
последствията от своите действия“. Това е второто правило на Макнотън. Един от
въпросите зададени от лордовете звучал така: „Ако човек под влиянието на
болезнено- разстроено възприемане на фактите действително извърши престъпление
с тежки последствия, това освобождава ли го от юридическа отговорност?“
Съдиите
отговорили по следния начин: „...при това допускане, което направихме по-рано,
а именно, че спорното лице притежава само частично, избирателно разстроено
възприятие, а в други отношения то е здраво, ние предполагаме, че за неговата
отговорност трябва да се съди, разбирайки неговите постъпки в такава ситуация,
при която все едно, че фактите по отношение на които се наблюдава болезнено
заблуждение съществуват реално («…he must be considered in the same situation
as to responsibility as if the facts with respect to which the delusion exists
were real»). Например, ако под влиянието на заблуждение това лице предполага,
че на неговия живот ще посегне друг човек, и лицето убие този човек, тъй като е
убедено, че това е самозащита, - убиеца
може да бъде освободен от наказание. Ако неговото заблуждение се състои
в това, че покойния едва ли не е причинил сериозна вреда на неговата репутация
и благосъстояние, и той е убил този човек като отмъщение за такава
предполагаема вреда, убиеца подлежи на наказание“.
С други думи,
Макнотън е бил оправдан не защото в момента на извършване на престъплението се
е намирал в илюзорен свят, създаден от неговото болезнено въображение. И не
защото, както твърдял неговия адвокат, той не е можел да контролира своите
действия. Той е бил оправдан, защото в неговия въображаем свят срещу него се е
водил безжалостен политически лов, и той е действал със съображение самозащита,
извършвайки покушение срещу главния източник на опасността. Ако Макнотън –
намирайки се точно в това състояние – е стрелял в Драмънд, за да „предаде послание
на Пил“, той по-скоро щеше да бъде осъден на смъртно наказание. Тъй като това
не би било вече самозащита дори и в свят на безумие.
Правилата на
Макнотън и до днес остават уникален прецедент и практическо ръководство за
юристи. Ако човек, който живее в свят на безумие, предполага, че е агент на
тайните служби и му е поръчано да отстрани вражески шпионин, той – за
извършеното убийство – подлежи на принудително лечение. Ако човек, страдащ от
психическо разстройство, убие своя съсед за това, че си представя, че съседа
има любовен роман с жена му, той трябва да бъде признат за виновен в убийство.
Английските
съдии по този начин признали, че света на безумието е свят sui generis,
„структурно подобен“ като света на здравия смисъл, и неговите обстоятелства
имат решаващо значение при произнасянето на присъдата.
Но какво
означава „структурно подобен“? И кое има решаващо значение: структурното
подобие на световете или тяхната суверенност, независимост един от друг?
Половин
столетие след изстрела на Даунинг стрийт, в Харвард била издадена книгата на
Уилям Джеймс „Принципи на психологията“ (1890) – един труд, на който било
съдено да промени целия облик на психологията на 20 век. Двадесет и първа глава
в тази книга се нарича „Възприятие на реалността“. В нея, Джеймс за първи път
обосновал тезиса за множествеността на относително автономни (но подобни един
на друг) светове, като предложил тяхната първична класификация. При Джеймс тези
светове са седем:
1) Свят на
усещанията или физическите „неща“, постигнати инстинктивно и притежаващи такива
качества, като топлина, цвят и звук, и такива „сили“, като живот, химическо
сродство, гравитация, електричество.
2) Свят
на науката или физическите неща, постигнат от учените и лишен от вторични
качества и „сили“ (в общоприетия смисъл), в който реални са само твърдите тела,
течностите и „законите“ за тяхното движение.
3) Свят
на идеалните връзки или абстрактните истини, приеман на вяра или можещ да бъде
приеман на вяра от всички и изразяван под формата на логически, математически,
метафизически, етически или естетически твърдения.
4) Свят на
„идолите на племето“, илюзии и предразсъдъци, общи за един народ. Всички
образовани хора го признават в качеството на една от подвселените. Например,
към този свят принадлежи въртенето на небето около земята. Това въртене не се
признава в друг свят, но като „идол на племето“ то реално съществува. За някои
философи „материята“ съществува само като идол на племето. В науката такъв
„идол на племето“ са „вторичните качества“ на материята.
5) Различните
свръхестествени светове: християнския ад и рай, света на хиндуистката митология
и т.н. Всеки от тях е една непротиворечива система, между частите на която има
определени връзки. Например, тризъбеца на Нептун не притежава никаква реалност
в хистиянския рай, но в пределите на класическия Олимп някои негови свойства са
истинни, независимо от присъствието или отсъствието на вяра в реалността на
класическата митология като цяло. До тези светове на религиозната вяра могат да
бъдат поставени още преднамерено измислени светове – света на „Илиада“, света
на крал Лир, света на „Записки от Пиквикския клуб“ и т.н.
6) Различните
светове от индивидуални мнения, които са толкова на брой, колкото са и хората.
7) Световете на
чистото безумие и лудост са също безкрайно разнообразни.
Тази
класификация малко напомня знаменитата борхесовска класификация на животните, в
която любимите животни на императора съседстват с животни, които туко-що са
разбили ваза за цветя, или пък са нарисувани с тънка четчица от камилска вълна
(не случайно Борхес е бил фен на джеймсовката
философия). От друга страна Джеймс детайлно анализира общото, което е
свойствено за нашето възприятие на реалността във всеки един от тези светове::
било то „върховната реалност“ на света от ежедневния живот или реалността на
света на безумието. Главното им свойство е – непротиворечивост. Всички тези
светове – на здравия смисъл, науката, литературата или безумието – блокират
съмнението в тяхната собствена реалност дотогава, докато вие се намирате
„вътре“. Вие не се съмнявате в реалността на стола на който седите. Дон Кихот
не се съмнява в реалността на великаните. Физикът не се съмнява в реалността на
атомите. Това не означава, че в атомите, великаните и стола не можем да се
усъмним. Това просто означава, че вие не трябва да се усъмнявате в тях, докато
се намирате в техните светове (на здравия смисъл, на безумието или физиката).
В какво
отношение се намират тези светове един спрямо друг? Те „суверенни държави“ със
свои собствени закони ли са или просто им е присъща някаква вътрешна логика?
Могат ли тези светове да се пресекат и да се нагодят един към друг? Има ли сред
тях „митрополии“ и „колонии“?
Всички тези
въпроси са част от „джеймсовския проблем“ (този проблем възниква само тогава,
когато ние следвайки английските съдии признаем
тезиса за множествеността от светове и тяхното относително подобие един
на друг). Развитието на феноменологията в работите на Едмунд Хусерл придало на
„джеймсовския проблем“ особено звучене. Ученикът на Хусерл, създателят на
феноменологическата социология Алфред Шюц, пренася този проблем в социологията:
как е устроено нашето съществуване с Другите във всеки от тези светове?
Работата на Шюц
„За множествеността на реалностите“ – е класика в социологията за повседневния
живот. Преди всичко, защото, на ежедневния живот Шюц (след Джеймс), резервира особено и привилегировано място.
Светът на здравия смисъл – това е „върховната реалност“. След него следват (по
степените на убиване на реалността) – въобръжаемите светове на изкуството,
всевъзможните фантазии, игри, научни теории, религиозни преживявания и, накрая,
съновиденията. Всеки свят, според Шюц, притежава свой „когнитивен стил“: начин
за блокировка на съмненията в нещо, начин на действия, начини на преживяване на
собственото „Аз“, начини на отношение към другите хора, начини за възприемане
на времето. Всичко това е скрепено от особеното „напрежение на вниманието към
живота“ (термин на Анри Бергсон) – то е максимално – в ежедневния живот и
минимално – в света на съновиденията.
Две главни
аксиоми на феноменологическата социология:
а) световете са
затворени, прехода от един свят в друг (когато се вдига театралната завеса,
когато се прекъсва съновидението, когато идва преживяването на религиозен
екстаз и т.н.) е съпроводен от „шок“ или „скок“ (този термин Шюц взаимства от
С. Киркегор);
б) световете не
са равноценни – всички те са „колонии“ на ежедневния живот от който
произхождат. И именно с това се обяснява тяхното структурно подобие.
Първият тезис
при Шюц е по-съществен от втория – световете са суверенни. Затова шюцевското
решение на „джеймсовския проблем“ означав буквално следното: ежедневие – това е
ежедневие, игра – това е игра, сън – това е сън, а безумие – това е безумие. Не
съществува никаква „формула за трансформация“ на съдържанието на един свят в
съдържанието на друг, което означава, че човек, който се намира в света на
безумието, не може да съди по законите на света на здравия смисъл.
Суверенитетът на световете е по-важен от тяхното „структурно родство“ (на което
акцентира вниманието Джеймс).
Днес
„джеймсовкият проблем“ отново заставя философи и социолози да се обръщат за
примери към съдебната практика. Например, за възбуденото дело против
създателите на мащабния мрежови проект «Second Life» през юни 2007 г.
«Second Life» - е една от най-популярните в днешни дни триизмерни
онлайнови вселени. Към началото на 2008 г. в играта са били зарегистрирани
повече от 10 млн. участника. В същността си, става дума за строителство (във
виртуален свят) на своего рода утопична държава. Но с реалните пари, заработени
във „Втори живот“ линден-доларите лесно
се обменят за налични. (И обратното, съответно). Именно това обстоятелство
позволило на ФБР да започне углавно преследване на съдателите на играта за
„откриване на игрални домове“ – доколкото на виртуалната територия на „Втори
живот“ участниците можели да похарчат своите вируални спестявания не само във
виртуалните магазини, но и в виртуални ресторанти, казина.
Признавайки, че
играча, който се намира във въображаемия свят на компютърната игра е длъжен да
се ръководи от правилата на реалния свят (например, „да не играе хазартни
игри“, които са забранени на по-голямата част от територията на САЩ),
американските власти се върнали към "правилата на Макнотън". Техният
въпрос напомня въпросите на Палатата на лордовете към колегите съдии и сюжета
на филма "Начало": ако казиното се намира не в реалния, а във
вуртуалния свят, остава ли то игрален дом? Кое е по-важно: това, че това е
"игра" ил това, че е "игра в играта"? Ако за нас централен
е тезиса за структурното подобие на световете (по Джеймс) - то казиното в «Second life» трябва да се
забрани, ако по-значим е тезиса за суверинитета (Шюц) - в света на компютърните
игри не трябва да се разпространяват законите на САЩ, както те не се
разпространяват и в света на сънищата или литературата. Ако Шюц не е прав, то
след иска на ФБР към Linden Lab Corp. (създателите на "Втори живот"),
трябва да последва иск от възмутените фенове на сагата "Игра на
престолите" към писателя Джордж Мартин за убийството на единствения
положителен персонаж - Едуард Старк.
За избягване на
неприятностите, хазяите на илюзорния свят закрили всички съмнителни заведения
(с което нанесли съществен срив в икономиката на цялата вселена). Това, между
впрочем, не ги спасило от обвинението "в създаване на благоприятни условия
за пропаганда на тероризма и организация на престъпни съобщества". (доклад
на ФБР, 2011).
Следващият
въпрос: как да различим "авторските светове" и "световете
неръкотворни"?
Съновидението
или безумието, предположително, не са "авторски проекти". Тогава как
света "Втори живот" има напълно конкретен творец и създател - Корпорацията
Линден-Лаб. Значи ли това, че между тези светове и световете на безумието няма
разлика? За Джеймс и Шюц - при всички тези разногласия - няма разлика. Това
означава, че е невъзможно да се установи да се измери отговорността на демиурга
(както е невъзможно да се установи степента на отговорността на Господа за
извършеното от хората).
За да въведат в
теоретическата логика фигурата "творец на реалността", на социолозите
им се наложило да се откажат от двете аксиоми на Джеймс-Шюц: световете повече
не са затворени и ежедневието не заема вече сред тях толкова привилигировано
място. Това теоретично решение (принадлежащо на Ървин Хофман) не е просто още
нещо ново за социологическа теория.
Впрочем, това
е вече предмет на друго есе.
Няма коментари:
Публикуване на коментар