 |
|
Уилям Джеймс (англ. William James; 11 януари 1842, Ню-Йорк — 26
август 1910, Чокоруа, окръг Карол (Ню-Гемпшир) — американски философ и психолог,
един от основателите и водещ представител на прагматизма и функционализма
|
В културната история на Америка няма да намерим много
мислители, съпоставими по своето влияние с Уилям Джеймс. За разлика от
възгледите на Пирс (Чарлз Сандърс Пирс (1839-1914) е американски
философ-идеалист, логик, математик и естественик), въздействието на неговите
идеи изначално се разпространило зад пределите на собствената научна и
философска сфера. Затова безусловно е способствал активно пропагандирания от
тях прагматизъм - като широк мироглед, призван да осмисли различните страни на
човешкия живот и по определен начин да го преобразува.
Уилям Джеймс (1842
- 1910) произхожда от дълбоко религиозно семейство. Неговият баща е бил
последовател на религиозно-мистичното учение на Сведенборг и това, верояно, е
оказало влияние върху позицията на Джеймс по философските въпроси на религията,
и особено в знаменитата книга „Многообразие на религиозния опит“ (1902). Негов
брат е известния писател Хенри Джеймс. Научно-философската дейност на Джеймс е
свързана с Харвардския университет, където той завършва медицинския факултет.
Първоначално в него той преподава физиология, след това психология (той е един
от първите в Америка, които се занимават с експериментална психология), а от
1880 г. – философия. Философията в Харвард, в тези години, е един от
най-важните предмети. Американската философия от края на 19 в. и първите три
десетилетия на 20 в. – това (основно) е философията на Харвардския университет.
На перото на Джеймс принадлежат многочислени работи,
най-известните от които са „Воля за вяра“ (1897), „Прагматизъм“ (1907) и
„Плуралистическата вселена“ (1909). Славата на водещ световен психолог му
донася неговия труд „Основания на психологията“ (1890). Всъщност, както бе
споменато, Джеймс се е ползвал с широка известност и е получил признание още по
време на своя живот. Неговите текстове притежават голяма емоционална сила,
макар че аргументацията в тях е значително опростена. Той считал, че
прагматизма е просто новото наименование на стар начин на мислене (между
другото, Дюи започнал да твърди, че това е беконовското мислене),
мисленето - от което хората се ръководят
в своята ежедневна практика. Такъв начин на мислене не признава абстрактни
категории и всевъзможни „първи принципи“.
Победата на прагматизма, както
предположил Джеймс, ще бъде обусловена от това, че той ще възпроизведе
най-голямо впечатление в „нормалните умове“.
В хода на развитие на философията, ожесточеното
противопоставяне на различни системи е имало своето място. Затова в
съвременната епоха, подчертавал Джеймс, прагматизма трябва да бъде издигнат
като метод за „изглаждане на философски спорове“. Това е именно метод, а не
учение, и той носи неутрален и антидогматичен характер. Прагматизмът също така
сближава наука и метафизика. „Той (прагматизма)
, пояснява Джеймс сравнението (направено от италианския прагматист Дж. Папини),
е разположен по средата на нашите теории, подобно на коридор в хотел. Неизброим
е броя на стаите в този коридор. В една стая вие ще намерите човек, който пише
атеистичен трактат; в близост до него е друг човек, който на колене се моли за
повече сила и вяра; в третата – химик, който изследва свойствата на телата; в
четвъртата се обмисля някаква система на идеалистическата метафизика; в петата
– се доказва невъзможността на метафизиката. Но коридорът принадлежи на всички;
всички могат да се възползват от него, ако желаят да намерят удобния път, за да
влязат или излязат в своята стая“.
В основата на философските противопоставяния, Джеймс
виждал психологическото различие на „философските темпераменти“ , на мекото и
твърдото. Между другото, за прототип вероятно са му служили колегите –
харвардския професор Дж. Ройс (религиозен философ, близък до школата на
британския Абсолютен идеализъм) и Ч. Райт (философ с позитивистки принос).
Различието на темпераментите се обуславя от това, че едни философи се оказват
рационалисти (а също интелектуалци, идеалисти, оптимисти, вярващи, поддръжници
на свободната воля, монисти и догматици), а други – емпиристи (а също
сенсуалисти, материалисти, песимисти, невярващи, детерменисти, плуралисти и
скептици). Джеймс осмивал крайностите на тези позиции и подчертавал, че
прагматизма взема най-доброто от тях, защото „нашето уважение към фактите не
може окончателно да изгаси в нас огъня на религиозността“.
Например. На крайностите на оптимизма и
песимизма, той противопоставя прагматичната гледна точка на мелиоризма,
съгласно която спасението на света е и ненеизбежно, и не невъзможно – всичко е
в ръцете на действащия човек.
За разлика от Пирс, Джеймс непрекъснато използвал
понятието за „истина“. Читателят на неговите произведения обаче, непрекъснато
се оказва дезориентиран в разнообразието от срещаните определения за истина.
Това означава, че между тези определения няма смислова връзка. Те взаимно се
допълват и поясняват едно с друго, но самата „истина“ излиза като синтетично
понятие, обозначаващо различни аспекти на прагматичния подход.
Пример. С
трактовката за прагматизма, като метод за изглаждане на фислософски спорове, е
свързано определението за истината като посредник (миротворец), който подготвя
хората за измененията в бъдещето и едновременно стова не им дава рязко да се
ровят в миналото. Истината се представя като програма от бъдещи действия по
изменение на реалността.
Истината за Джеймс, също така, е - това, което се случва,
произхожда от идеите; това е „драгоценното оръжие на действието“, а думите,
които изразяват истини – са инструментариума в нашия опит. В същото време,
истината е родовото название за всички видове ценности, действащи в опита.
Истината, по Джеймс, дори в абстрактната сфера на логиката и математиката
съхранява своята ценностна, направляваща функция. Работата е в това, че и
най-отвлечените логико-математически системи, в крайна сметка позволяват
фактите да бъдат класифицирани според чувствения опит и затова се оказват
применими към действителността.
Епистемологическият аспект на понятието истина е заклещен
в определението, че истинските идеи са тези идеи, които ние можем да усвоим,
потвърдим, подкрепим и потвърдим. От друга страна, лъжливите идеи са тези, с
които това не можем да направим. При това, истината необезателно се явява
непосредствено верифицируемо вярване. Джеймс предлага една идея да бъде
наречена „истинска“ – когато тя започва с някакъв процес на проверка, а
„полезна“ – когато е изпълнила своето предназначение в опита. По този начин се
получава, че ние изначално сме задължени да вярваме в истинността на своите
идеи (ако не ги докажем, ще си платим).
Всички приведени разяснения на понятията за истина, са
обединени от разбирането за нея – като процес или характеристика на човешката
дейност. Американския философ казвал, че чисто обективните истини, при
установяването на които субективното удовлетворение не би играло накаква роля
(като съчетание на старите елементи с опита на новите) – не могат да бъдат
открити. Прагматизмът отхвърля философското обожествяване на истината като нещо
статично, неизменно и отделено от практически ориентирания свят на нашия опит.
В светлината на разглежданите концепции за истина, Джеймс
поставя въпроса за нейното отношение към класическата (традиционна) концепция
за истина, като съответствие на нашите идеи (понятия, изказавания) за
действителността. Отговорът на този въпрос е важен и заради това, че самия
Джеймс е определял „действителността“ като всичко това, което трябва да бъде
считано за истина. „Съответства“ на действителността, - пише той, - в широк
смисъл думата може да означава само това, че ние се движим или „спрямо нея“ или
„около нея“, или че сме в активно :съприкосновение с нея“, че сме в състояние
да й въздействаме (на действителността) или на нещо свързано с нея, и това е
по-добре, отколкото, ако това съответствие го нямаше“.
Това е по-добре в теоретично или в практично отношение?!
Често „съответствието“ означава просто този отрицателен
факт, че от тази реалност не изхожда нищо противоречиво, нищо, което да
загражда пътя по който уверено ни водят нашите идеи.
Копирането на действителността – това е едно от
най-важните видове съответствия с нея, но той далеч не е най-съществения. Съществен е процеса на движение.
Всяка идея, която ни помага да оперираме (теоретично или
практически) с известната ни реалност, или с нещо, което се отнася към нея, е
идеята, която не ни води напред в заблужденията, а напротив – фактически ни
съдейства в приспособяването на нашия живот към цялата обстановка на
действителността. Подобна идея в достатъчна степен съответства на
действителността. Тя може да бъде разглеждана като „истинска“ по отношение на
тази действителност.
С подобни разсъждения, Джеймс „отвежда“ кореспондентната
трактовка за истината към едно огрничено приложение, считайки, че тя обхваща
само един аспект на дижението към реалността. Той застава срещу абсолютизацията
истината да се трактува като „съответствие“.
Прагматизмът на Джеймс не приема тази трактовка защото за него
действителността не е нещо готово и завършено, а се намира в процес на
постоянно развитие и очаква своето завършване, в това число – и от бъдещето.
Каква е структурата на тази изменяща се действителност?
Първо.
За нейна основа се поставя потока от усещания. Разглеждайки действителността
само в този аспект, ние можем да говорим за „истинност“ и за „лъжливост“.
Второ.
В действителността трябва да бъдат включени отношенията между усещанията.
Джеймс счита това положение за изключително важно и нещо, което основно
отличава неговата позиция от позицията на британските емпиристи. Работата е в
това, че емпиристите не са можели да отговорят на критиката на идеалистическите
си опоненти и да обяснят – от къде се вземат отношенията между елементите на чувствения
опит? Пренасяйки тези отношения в пределите на самия опит, Джеймс се отървава
от необходимостта да се прибягва до някакви „извън опита“ (трансцедентални)
източници на отношения. Именно за това той нарича своя емпиризъм – „радикален“.
Два вида отношения се натрупват в рамките на опита. Това
са изменчивите отношения за „място“ и „време“, които носят външен характер.
Болшинството усещания са именно такива, но възможни са още и вътрешни
(съшностни) усещания, които се коренят в природата на самите съотнасящи се
обекти. Областта на вътрешните усещания трябва да се ограничава до сферата на
логиката и математиката. Само в тези предели може да се говори за истинността
като съгласуваност (когерентност) на нашите понятия. Джеймс е критикувал
английските и американските неохегелисти, които считали, че сички отношения са
вътрешни.
Трето.
В действителността се включва сбор (съвкупност) от предишни истини, с които
всяко ново изследване е длъжно да се съобрази. Благодарение на това – опита има
непрекъснат (непреривен) характер.
На това ниво, истината е не отношение на нашите понятия
към външночовешката реалност, а е отношение на концептуалните части на опита
към чувствените. Джеймс подчертавал, че разликата между „мисли“ и „вещи“, между
„познаващ“ и „познаваем“, а също и между „субект“ и „обект“, трябва да се
разглежда с термините за външни отношения между елементите на нашия опит.
Прагматизмът допуска както единство, така и разединение на частите на опита.
И така, понятието за опит, за Джеймс е важно (изходно).
Субективността и обективността са само функционални атрибути на опита. Като
„субективен“ той (опита) се представя, а като „обективен“ – е представен. В
тази връзка, американския философ критикувал традиционните потивопоставяния
между дух и материя, душа и тяло, изпреварвайки знаменитата критика на Дж. Дюи
срещу всевъзможните дуализми. Джеймс отбелязвал, че философите са измислили
особена субстанция под название „съзнание“ (consciousness). Но „привържениците
му (на съзнанието) улавят глухото бучене, разпръснато от изчезващата „душа“ в
атмосферата на философията“. Преобраз на духа, считал Джеймс, е бил обичайния
процес на дишането. Затова вместо рационалистическото „аз мисля“ можем да кажем
„аз дишам“.
Джеймс твърдял, че отрича само субстанционалността на съзнанието,
но не отрича неговото функционално значение. Тази функция – е познавателна. С
помощта на съзнанието ние фиксираме факта, че вещите не само съществуват, но и
се познават. Ако признаем наличието на „чистия опит“, тогава познанието може да
се трактува като особен вид външни отношения между елементите на опита.
Съзнанието не се свежда нито към особен вид вещество, нито към способ на
битието“.
Единната част на опита, - пише американския философ, -
взета в определен контекст, играе ролята на познаваща, на душевното състояние
на „съзнанието“; така както в друг контекст същия този отрязък на опита, ще
играе ролята на вече познато нещо, с обективно „съдържание“.
Джеймс, в своята теория на „чистия опит“ и функционалните
отношения между неговите елементи е близък до теорията за „неутралните
елементи“ на австрийския философ и учен Е. Мах. Но все пак именно
джеймсовската теория е послужила за основа на позицията на американцките
неореалисти, които през 1910 г. излизат с програмен манифест, а също и с концепцията
за „неутрален монизъм“, разработен от Б. Ръсел в книгата „Анализ на съзнанието“
(1921). Впоследствие различните варианти на теорията за „чистия опит“ е
критикувана от тези философи, които, отскачайки от кантианското „спиране“,
подчертавали концептуалната (теоретическа) претовареност на нашия опит.
Ако в своите философски работи Джеймс е говорил за
познавателната функция на съзнанието, то в психологическите произведения той
определя съзнанието като някаква непрекъсната изменчивост на опита. При това той
вкарва и започва да използва, широко разпространеното понятие „поток на
съзнанието“. Това понятие също толкова активно използва в своята теория за
„продължителността“ като непрекъснатост, френския философ А. Бергсон. Истина е
обаче, че за разлика от него, Джеймс не е бил поклонник на метода на
самонаблюдение на „вътрешния живот“ на хората.
„Всеки твърди, - пише той, - че самонаблюдението разкрива
пред нас смяната на душевните състояния, осъзнавани от нас в качеството на
вътрешен душевен процес, противополагащ се на тези външни обекти, които ние с
негова помощ (съзнанието) познаваме. Всеки път, когато аз се опитвам да вникна
(забележа) в своето мислене активноста като такова, аз се натъквам непременно
на чисто физически факт, на някакво впечатление, идващо от главата, брадата,
гърлото или носа. Освен това ми се струва, че душевната активност е по-скоро
постулиран, отколкото даден непосредствено чувствен факт...“
В своята философия на религията (която всъщност е и
психология на религията), Джеймс се придържа към сформулираните от него
прагматични принципи. Така например, той отбелязва, че вярата на хората в това,
че бог съществува може да бъде истина, само ако твърдението за съществуването е
насочено и обозначава тези духовни потребности на хората, които религиозната
вяра би могла да удовлетвори. Джеймс, който не е отдавал предпочитания към нито
една конфесия, е бил в същото време дълбоко религиозен човек, подчертвайки
дълбоко личностния характер на задълбочените религиозни вярвания на хората.
Особен интерес в него, като изследовател, предизвиквали описаните в рзлични
източници случаи на мистично озарение, екстремални факти на проява на
религиозното чувство и прочие. Той сам правел описания на емоционалния живот на
вярващите, на „енергетическия“ подем, който изпитва този, който се приобщава
към религията. Неговото обяснение включва също и вземането под внимание на
биологичните и физиологичните фактори при религиозното чувство. Джеймсовата
философия на религията е имала и има и до днес многочислени последователи в
САЩ.
