РЕконструкция на вярата

Както е известно, именно психиатрията е поела ролята на най-обективния оценщик на постъпките на човека. Психиатрията претендира и на роля за последна инстанция в оценката на човешките помисли. На пръв поглед, психиатрията изглежда не глупав арбитър на религията и религиозността, но това е впечатляваща заблуда. Работата е в това, че много-много за живота и културата на човека тя не се замисля, а клейми като „патология”.

Разбира се, анализирайки религиозността с помощта на психиатричните параметри, ние получаваме груби и доста обобщени оценки. Още повече, че това са някакви първични ориентири, необходими за разбирането на един толкова деликатен предмет, какъвто е религиозната вяра. Впрочем, ще ни се наложи да хитруваме и лавираме, избягвайки среща „лице в лице” с догмите на фундаменталната класическа психиатрия. Работата е в това, че тя не прибягва до обсъждане на тънкостите на интересуващите ни явления, а веднага изнася присъдата.

Рихард фон Крафт-Ебинг (пълно име Richard Fridolin Joseph Freiherr Krafft von Festenberg auf Frohnberg, назоваван von Krafft-Ebing) е разглеждал всички основни религиозни прояви като „глупости за тайнственото съединяване с бога”, „чувствена безсмислица с религиозно-мистичен характер” и не е допускал никакъв друг произход на религиозната вяра, освен патологичния. Стълбовете на руската школа В. П. Сербский и С. С. Корсаков са използвали за характеристика на религиозните прояви само клиническа терминология.

Сербский въобще „загребва” всички въпроси на вярата пор термина paranoia religiosa (религиозна параноя), отбелязвайки, че „в сферата на възприятията започват да доминират халюцинации, съдържащи лика на Христос, светии, възникват слухови халюцинации, повествуващи на болния за неговата велика мисия, а основното съдържание на мисленето става един религиозен делириум за божественото призвание”.

Следва да се отбележи, че никой от класиците почти никога не е заделял „религиозната вяра” в някаква особена категория на лудостта.

Такова заболяване, като „религиозната вяра”, не съществува. По клинически стереотипи, това е само една от проявите на „стигащи до глупост афективни психози и халюцинации, типични за фазофрениите, парафрениите и шизофазите”. С други думи, това е един симптом на болест, но не е самата болест.

В зависимост от национално-културната специфика на средата на обитание на болния, този симптом на тежко поражение на централната нервна система може „да бъде украсен” в цвета на която и да е религия. За пример, чукчата, страдащ от остра форма на шизофрения, концентрира своите страсти в мъничкия бог Пивчунин, обитател на руския свят, католическа Европа – на Исус Христос, а жителя на Индия – на слънчевия слон Ганеша.

Както виждаме, фундаменталната психиатрия не е била разположена да се ориентира в нюансите, а веднага и сурово е „закривала въпроса”. По нейно мнение, следва да се изучава не един от симптомите, а проблема за шизофазията и парафренията като цяло.

Категоризмът на класиката може да ни лиши от всякакъв свободен маниер, но, за щастие, ситуацията се е изменила. Днешният статус на вярата, позволява да използваме за нейното изучаване както параметрите, така и логическия инструментариум на съвременната психиатрия. Можем да поздравим вярата. За сто години тя направи блестяща кариера. От прост симптом се превърна в отделно явление.

Не е сложно да се забележи, че съвременната психиатрия не само прави реверанс пред вярата, но дори се умилява пред нея. Разбира се, психиатрията „държи в ума” формулировката на Сербский, Клейст и Крепелин, но диференцира проявите на религиозна вяра на „патологически” и „напълно здрави”,  а понякога дори и на „изцеляващи”.

Фундаментарованото още през XIX век понятие „патология”,  применително към част от проявленията на вярата, разбира се, не е изчезнало. Никакво вътрешно противоречие в оценката на религиозността в психиатрията не се е появило. Какво днес влиза в понятието „патология”?

Преди всичко, в това понятие попадат тези свойства, които, от гледна точка на християнството, са пример за всеки вярващ. Тези същите, които са вписани в историята на религията, като еталони за благочестие, към които трябва да се стреми религиозния човек. А именно: категорическа нетърпимост към други култове, жертвеност, строг аскетизъм, непреклонна и крайно емоционална преданост към религиозния идеал, а също видения, чуване на гласове от небето” и т.н.

Разполагаме с превъзходен материал, събрал в себе си всички основни „симптоми” на истинската вяра – това са житията на светиите. Те нагледно, детайлно, последователно демонстрират, какво трябва да бъде поведението и мисленето на вярващия човек, според мярката на църквата. А според мярката и на класическата, и на съвременната психиатрия, 75 % от светиите в християнската църква, подлежат на незабавна хоспитализация и принудително лечение с аминазин и халоперидол с довеждане на дозата до 30 мг за денонощие.

Не е трудно да се предскажат тези диагнози, които биха били поставени, за пример, на Симеон Столпник, св блажений Лаврий, св. Никита Переяславский или св. Анджела да Фолиньо. По всяка вероятност, това биха били „афективни психози и халюцинации” с най-много изговорени глупости.

Да напомним с какво именно са известни упоменатите персонажи. Тези имена са взети от многото стотици и хиляди католически и православни светии, прославили се с подобни деяния.

Св. Симеон съзнателно е развъждал червеи в „язвите на тело своего”, дошли от навика на светията да се маже със собствената си кал. Св. Лаврий е бил покрит с дебел слой от въшки, така че едва се виждали чертите на лицето му, а да махне въшките не можел, защото постоянно държал ръцете си кръстообразно. Св. Никита „40 години носил голяма каменна шапка”. Св. Анджела се прославила с това, че горяла своите дневници във влагалището си, за да „избави от огъня на сладострастието”.

Понятно е, че всички упоменати светии (попадайки в ръцете на психиатрията) биха били навели поместени в строгорежимни стационари. Трудно е да се предскаже, какви денонощни дози клопсиксол биха били предписани на св. Арсений, който „от постоянния плач за господа останал без мигли”. По всяка вероятност, за стабилизация на неговото състояние тези дози, в разумните предели, биха надминали „праговите” 200 мг.

„Отецът на църквата” Ориген, публично отрязал своя пенис в името на „царството небесно”, вероятно, би бил обездвижен в усмирителна риза с металически закопчалки (с привързване към кревата), а преподобния св. Макарий, който в името на избавяне от греховни мисли „си поставял задницата и гениталиите в мравуняк”, би провел остатъка от дните си зафиксиран на гериатричен стол.  

Благочестивите екстази на простите вярващи, благосклонно възприемани от църквата, също, вероятно, биха били оценени от психиатрията като тежки разстройства на психиката.

Да си спомним един от образците на подобно благочестие, оставено нам от Маргарет-Мери Алакок: „Той, бог, толкова силно ме овладя, че, веднъж, желаейки да изчистя от повръщаното една болна, аз не можах да се сдържа да я оближа с език и да преглътна”.

С други думи, в постъпките на светиите и благочестивците, ние отчетливо виждаме способността много лесно да се преминава през бариерите от сложни рефлекси, установени за защита на такива важни функции на организма, като неговата цялостност.

Възниква закономерния въпрос. Защо настоящето и достоверно обозримото минало не предлага прецеденти от такъв тип? Къде са те, истинските прояви на това, което самата църква счита за образци на истинската вяра?

Няма ги. И защо?

Изменила се е догматиката или самата същност на християнското учение? Не.

Деканонизирани са светиите? Загубили са своя статус като образец на поведение? Също не.

Възможно е, „вярата”, в дълбокия смисъл на тази дума, е останала далеч в миналото, а днес ние си имаме работа само с нейни имитации, със сложни изпълнения, породени не от „изпепелените в бездните древноеврейски откровения”, а с конформизма, невежеството и модата? По всяка вероятност, това е именно така.

Тук става окончателно понятно, защо съвременната психиатрия класифицира религиозната вяра така дружелюбно и снизходително. Днешната вяра не съдържа никакви крайни емоционални прояви, „неземни гласове” и видения. У нейните адепти няма ни най-малко желание да се уподобяват на християнските светии е нехигиенични условия и осакатяване. Тя (почти) не възбужда желание да принесе себе си или околните в жертва на религиозната идея.

Тя е очертала своя кръг: яйчица, свещичка, иконка, сълза на умиление, а също и абстрактни разговори „за бога и духовността”. А всичко, което излиза от границите на този кръг, по-старому се трактува като патология.

С други думи, търпимостта на психиатрията се разпространява само в състояние на формална имитация на „вярата”. Но това е състояние, което, по своята същност, няма нищо общо с еталоните на житията или каноните. Именно от такъв формализъм, или, ако трябва да се изразя на евангелски език, „топлохладност”, строго предупреждава християните техния бог в „Откровение на Йоан Богослов” (Откр. 3-15,16), обещавайки „да избълва” подобни персонажи „от своите уста”. Сочната патетика на бога, естествено, се използва от светии и теолози. Прост анализ на текстовете, не оставя никакво съмнение. Че една такава доста условна „вяра” на отците на църквата , се трактува като нещо „по-лошо от неверието”.

Имитацията, за която ние говорим, може да бъде напълно добросъвестна, продължителна и щателна. Тя може да се заключава в пунктоално изпълнение на религиозни обреди, в декларации, преобличания, в щателна подборка на аксесоари и лексика. Тя все още е способна да генерира злоба срещу инакомислието и някаква нетърпимост. Но тя никога няма да започне да се маже с кал, да си надене за сто години каменна шапка или да гори до влагалище то си цветен прашец.

Вероятно, това става поради една проста причина, В действията на съвременните вярващи вече почти напълно отсъства патологическата съставляваща.

Основно ние си имаме работа с реконструкция на състоянието „вяра”. А реконструкторът на „вярата” не е способен на съществено самоизтезание или доброволно мъченичество. Поради една проста причина: той е здрав. Той е само имитатор, който никога не е преминавал границата с реалността. Тези същите граници, за които св, Симеон, Ориген и много други са били оприличавани като „афективни психози и халюцинации е елементи на глупост”.

Разбира се, всичко казано по-горе не реабилитира религията, Дори лишена от смисъл и съдържание, тя остава сила, способна съществено и успешно да противостои на развитието на човека. Макар че в качеството на основни мировъзренчески и поведенчески ориентири, тя по-старому предлага образци с несъмнено ясна изразена патология.

Александр Невзоров

„Конструкция на атеизма: атеистическа парадигма”